[* От по-висшия клас богове очевидно. Във всеки случай не от тези с пипалата.]
— Всичко наред ли е? — той погледна към Фитли, който се беше свлякъл на колене и кашляше чесън из стаята, но някак си пропусна да го види.
— Ъ-ъ, съвсем, сър — отвърна Сали озадачена, а Фитли започна да повръща.
— Вече се запознахме. Всички ми викат капитан Керът. Ела с мен, моля.
Отвън в приемната Керът спря и се обърна:
— Добре, младши страж… имаше приготвена главичка, нали? Не ме гледай така, отпред на площада са изкарали сергия със зеленчуци. Не е трудно да се сети човек.
— Ъ-ъ, сержант Ангуа ме предупреди…
— И?
— И си издълбах глава чесън от ряпа, сър.
— А онази, която даде на Фитли?
— О, тя също беше от ряпа. Старая се да не докосвам чесън, сър — отвърна Сали. Ей богу, наистина беше привлекателен…
— Нима? Просто ряпа? Изглежда му понася доста зле.
— Сложих мъничко пресни семена от чили в нея — призна Сали. — Към трийсетина май.
— Ами? Защо го направи?
— Е, нали знаете, сър — измърка Сали, излъчвайки невинност, — малко закачка, малко майтап. Никому не вредят, нали?
Капитанът явно се позамисли над това.
— Ще оставим нещата така тогава — реши той. — А сега, младши страж, някога виждала ли си труп?
Сали изчака да разбере дали говори сериозно. Очевидно да.
— Строго погледнато — не, сър.
>
Ваймс се изтормози докрай през следобеда. Чакаше го, разбира се, бумащина. Винаги го чакаше бумащина. Трите класифицирани купа бяха само началото. Купища книжа обвинително стояха струпани до стената и неусетно набъбваха.* Знаеше, че трябва да се занимае с това. Свидетелства, описи, заповеди, подписи — това правеше от Стражата авторитетна сила вместо сбирщина доста позагрубели типове с нахални навици. Бумащина — налагаше се да има много от нея и да бъде подписана от него.
[* Ваймс бе възприел политиката за разчистено бюро. В момента обаче му убягваше стратегията за разчистен под.]
Той разписа регистъра на арестите, регистъра на произшествията, даже регистъра за загубени вещи. Регистър за загубени вещи! Навремето изобщо нямаше такъв. Ако някой се появеше с оплакване, че му е изчезнал някой дребен предмет, просто обръщаха Ноби Нобс с краката нагоре и преравяха изпопадалото.
Но вече не познаваше две трети от служителите си — в смисъл че не знаеше кога ще стоят и кога ще побегнат, не знаеше издайническите признаци, които подсказваха кога лъжат или са обезумели от страх. Това вече не беше неговата Стража. Беше Градската стража. Той само я управляваше.
Прегледа рапортите на постовите сержанти, докладните на стражниците, съобщенията за болнични, дописките за дисциплинарните нарушения, отчетите за касата…
— Там-тирирам-тирирам-тири…
Ваймс тресна дезорганизатора на бюрото си и грабна малкия самун джуджешки хляб, който от няколко години използваше за преспапие.
— Прекъсни или умри — изръмжа той.
— Вижте, разбирам, че сте леко разстроен — започна духчето, вперило очи в надвисналия самун, — но бих ви помолил да погледнете нещата от моята гледна точка. Това ми е работата. Това ми е същността. Съществувам, следователно мисля.* И мисля, че можем да се разбираме чудесно, само да бяхте прочели наръч… моля ви, не! Наистина мога да помогна!
[* Прословутата фраза на Декарт е „Мисля, следователно съществувам“ — Cogito ergo sum. — Б.пр.]
Ваймс се поколеба насред удара, след което внимателно остави самуна.
— Как?
— Грешно сумирате числата — обясни духчето. — Не винаги докарвате десетиците.
— А ти откъде знаеш? — заяде се Ваймс.
— Мънкате си под носа.
— _Подслушваш_ ли ме? — изтътна Ваймс.
— Върша си работата! Не мога да си изключа ушите! Трябва да слушам! Така узнавам за уговорените срещи!
Ваймс взе отчета за касата и погледна нестройните колони от цифри. Гордееше се с това, което от малък наричаше „аритметика“. Вярно, че се препотяваше, но накрая все стигаше до резултат.
— Смяташ, че можеш да се справиш по-добре?
— Пуснете ме навън и ми дайте молив! — героично се изпъчи духчето. Ваймс сви рамене. Денят и без това беше странен. Той отвори малката решетка.
Духчето беше съвсем бледозелено и полупрозрачно, съставено едва ли не от оцветен въздух, но успя да хване миниатюрния остатък от молив. То заприпка нагоре-надолу по колоната с цифри в отчетната книга и за наслада на Ваймс замънка под носа си.
— В минус е с три долара и пет пенса — докладва то след няколко секунди.
— Значи всичко е наред — въздъхна Ваймс.