— Да, чух ги да му споменават името на техния си жаргон, сър, но мога да се закълна, че има още нещо в цялата работа. Думата ми е, че изглеждат адски притеснени, сър. Нещо важно е, сър, усещам го с бъбреците си.
Ваймс обмисли приемливостта на бъбреците на Фред Колън като веществено доказателство №1. Не беше нещо желателно за размахване в съдебна зала, но вътрешното органично чувство на древно улично страшилище като Фред имаше голяма тежест сред ченгетата. Той се концентрира:
— Къде е Керът?
— Навън, сър. Пое втората смяна _и_ сутрешната смяна долу на пътя за Петмезената мина. Всеки прави по две смени, сър — додаде Фред Колън укорително.
— Съжалявам, Фред, знаеш как е. Виж, ще му дам случая, като се върне. Той е джудже, ще долови мълвата.
— Чини ми се, че е мънинко по-височък да я дочуе, сър — със странен глас отвърна Колън.
Ваймс наклони глава на една страна.
— Какво те кара да мислиш така, Фред?
Фред Колън поклати глава.
— Просто чувство, сър.
После добави с глас, издаващ носталгия и отчаяние:
— Беше си по-добре, когато бяхме само вие, аз, Ноби и младият Керът, а? Всички знаехме кой кой е навремето. Знаехме кой какво си мисли…
— Да, мислехме си „Де да беше шансът на наша страна поне веднъж“. Виж, Фред, знам, че това ни сдухва всичките, ясно? Но имам нужда от вас, висшите кадри, да го надвиете, нали така? Как ти се струва новият кабинет?
Колън се поободри.
— Много е хубав, сър. Язък само за вратата, разбира се.
Да се намери местенце за Фред Колън беше проблем. На вид приличаше на човек, който… ами, ако падне от някаква скала, ще спре да пита за упътване до долу. Трябваше да _познаваш_ Фред Колън. По-новите попълнения не го познаваха. Те виждаха в него само един страхлив, глупав дебелак, с което — право казано — се изчерпваше почти всичко. Но не _напълно_.
Фред се бе сблъскал очи в очи с пенсионирането и го бе отхвърлил. Ваймс заобиколи проблема, като за всеобщо изумление го назначи за опекун* и му даде кабинет отсреща на улицата в Кадровото училище, което бе доста по-известно — и вероятно щеше винаги да бъде по-известно — като старата лимонадена фабрика. Ваймс бе притурил и длъжността „Връзка с други ведомства“, защото звучеше добре и никой не знаеше какво означава. Даде му и ефрейтор Нобс, който бе още един нелеп динозавър в днешната Стража.
[* Като в „Дъртият Фред помисли, че е чул «О, пекън!» и се писал доброволец!“. Тъй като това е пример за служебен хумор, всъщност не е задължително да бъде смешен.]
Но пък системата работеше. Ноби и Колън имаха такава улична подготовка за града, която съперничеше дори с тази на Ваймс. Докато се шляеха очевидно безцелно и напълно безобидно, те наблюдаваха и слушаха градския еквивалент на тъпани в джунглата. И понякога тъпаните сами идваха при тях. Навремето запотеният малък кабинет на Фред бе мястото, където дами със заголени ръце забъркваха огромни количества сарсапарилово-малинова лава и джинджифилов тоник. Сега чайникът бе винаги приготвен в гостоприемно очакване на всичките му стари дружки, бивши стражари и изпечени мошеници (понякога съвместени в едно и също лице) и Ваймс с радост подписваше сметките за понички, които похапваха, когато се отбиеха, за да се измъкнат изпод домашния чехъл. Струваше си. Старите ченгета си държаха очите отворени и клюкарстваха като перачки.
На теория единственият проблем в живота на Фред сега беше вратата.
— Гилдията на историците все настоява, че трябва да се запазят колкото се може повече от старите изработки, Фред.
— Знам, сър, но… ами „Безсмислената стая“, сър? Искам да кажа, чак пък!
— Въпреки всичко табелата е с добра месингова изработка — изтъкна Ваймс. — На онова са му викали основния безалкохолен сироп, както дочух. Важен исторически факт. Можеш да забучиш хартия върху нея.
— Забучваме, сър, но момчетата я свалят и се хилят.
Ваймс въздъхна.
— Измисли там нещо, Фред. Ако един стар сержант не може да измисли нещо при такава ситуация, значи светът е станал много странно място. Това ли е всичко?
— Ами, да, сър, всъщност. Но…
— Хайде, Фред! Денят ще е доста напечен.
— Чувал ли сте за Мистър Блясък, сър?
— Да не е препарат за много упорити петна?
— Ъ-ъ… моля, сър? — Никой не се спичаше по-яко от Фред Колън. Ваймс се засрами от себе си.
— Извинявай, Фред. Не, _не съм_ чувал за Мистър Блясък. Защо, какво има?
— Ами… нищо всъщност. „Мистър Блясък, он Диамандо!“ Мернах го по стените на няколко пъти напоследък. Тролски графити. Нали знаете, дълбоко издълбани. За троловете май е нещо като таралеж в гащите. Може би е важно?
Ваймс кимна. Ако си сляп за драсканиците по стените, то си е на твоя отговорност. Понякога това е начинът на града да ти каже, ако не точно какво му е на кипящата глава, то поне какво е в изтормозеното му сърце.