— Проблемът е следният — каза Майло. — Всички ще помислят, че аз съм убил Том. Сега съм беглец, но след като вземат решение, за мен няма да има безопасно място в страната.
Тина се овладя и се отдръпна леко назад.
— И какво сега?
— Размишлявах много по въпроса — отговори той. — Откъдето и да погледна, не виждам начин да реша проблема. Управлението ме иска мъртъв.
— Какво? Мъртъв? Защо?
— Няма значение — отговори той, но преди Тина да възрази, добави. — Просто трябва да знаеш, че ако си покажа лицето отново, съм мъртъв.
Тя кимна и се опита да си вдъхне хладнокръвие.
— Но ти започна да търсиш доказателства, нали? Намери ли нещо?
— Нищо солидно.
Тя кимна отново, сякаш тези неща вече бяха част от собствения й свят.
— И какъв е отговорът, Майло?
Той си пое дъх и се вторачи в недокоснатата храна.
— Да изчезнем. Аз, ти и Стефани — каза той и вдигна ръка. — Преди да ми отговориш, не е толкова трудно колкото звучи. Имам скрити пари. Имаме и нови самоличности — получи паспортите, нали?
— Да.
— Можем да заминем за Европа. Познавам хора в Берлин и Швейцария. Мога да създам добър живот за нас. Довери ми се. Разбира се, няма да е лесно. Например за родителите ти. Няма да е възможно да ги посещаваме. Те ще трябва да дойдат при нас. Но може да се уреди.
Въпреки бавния му говор, Тина не бе сигурна, че го е чула правилно. Преди час най-лошата новина, която можеше да си представи, бе, че Майло е ранен. И едва не бе припаднала, когато си помисли за това. А сега той й обясняваше, че трябва да изчезнат от собствената си страна като семейство. Дали го бе чула правилно? Да. Личеше си по лицето му. Отговорът й дойде още преди мозъкът й да обмисли всичко.
— Не, Майло.
43
Той плачеше още от Суийтуотър, откъдето мина преди половин час.
През първите часове път, нямаше сълзи, само зачервени горящи очи. Не беше сигурен какво точно го накара да се разплаче. Може би билбордът, който рекламираше застраховки живот и показваше щастливо семейство. Е, нямаше значение.
Докато слънцето залязваше над равния тексаски пейзаж, той си помисли, че всъщност не бе подготвен за случилото се. Туристите оцеляват като предвиждат неочаквани проблеми и се подготвят за тях. Вероятно пропускът му означаваше, че никога не е бил добър турист, защото дори не му бе минавало през ум, че жена му ще откаже да изчезне заедно с него.
Замисли се върху оправданията й. Отначало те нямаха нищо общо със самата нея. Ставаше дума за Стефани: „Не можеш просто да кажеш на шестгодишно хлапе, че вече има друго име и ще загуби всичките си приятели!“ Майло се въздържа и не зададе въпроса дали за хлапето щеше да е по-добре, ако баща му изчезнеше. Не попита, защото се страхуваше от отговора: „Е, тя все пак си има Патрик, нали?“
Накрая Тина призна, че и тя не желаеше да бяга от страната. „Какво ще правя в Европа? Не говоря дори испански добре!“
Обичаше го, да. Когато видя, че отказът й го убива, тя започна да го целува и да му повтаря колко много го обича. Обичаше го, но това не означаваше, че би съсипала живота на дъщеря си, за да го последва накрай света и да прекара години, оглеждайки се през рамо за някой наемен убиец. „Какъв живот е това, Майло? Постави се на мое място.“
Е, той се бе поставил на нейно място. Представи си ги заедно със Стефани в Евродисни, където довършваха прекратената си ваканция весело и без прекъсвания от телефонни обаждания. Единствената разлика бе, че използваха различни имена. Лайънъл, Лора и Кели.
Сега знаеше защо не успя да сдържи сълзите си. Осъзнаваше, че Тина е права. Смъртта на Грейнджър го бе разтърсила и превърнала в отчаян мечтател, който си въобразяваше, че могат да живеят във веселия свят на Дисни.
Майло харесваше фантазиите си прекалено много, за да осъзнае, че са детински.
И къде беше сега? В пустинята. Тя се простираше във всички посоки — плоска, двуцветна, безлюдна. Семейството му бе изчезнало, а единственият му съюзник в Управлението бе мъртъв, убит благодарение на глупостта му. Остана му само един съюзник, човек, на когото не искаше да се обади и чийто обаждания винаги го потискаха.
В Хобс, близо до границата с Ню Мексико, той спря до бензиностанция с олющени бели стени и без климатик в магазинчето. Дебелата потна жена зад щанда му продаде няколко монети и го насочи към обществения телефон в задната част на помещението. Той набра номера, който бе наизустил в Дисниуърлд.