Симънс грабна мобифона си и след секунда чу сънливия глас на Орбах.
— Какво има? — попита той изморено.
Едва тогава тя осъзна, че бе почти единадесет.
— У дома ли си?
Шумна прозявка.
— В офиса. Предполагам, че съм задрямал.
— Имам нещо за теб.
— Различно от съня?
— Запиши това — тя му издиктува подробностите за детството на Майло Уийвър. — Разбери дали някой от семейство Уийвър е още жив. Досието твърди, че всички са починали, но ако успееш да намериш дори далечен братовчед, искам да поговоря с него.
— Знам, че се ровим надълбоко, но това не е ли прекалено?
— Минават пет години след смъртта на родителите му и той вече владее руски перфектно. Кажи ми, Джордж, как едно сираче от Северна Каролина успява да постигне това?
— Ходи на училище. Учи усърдно.
— Просто проучи го, моля те. И открий някого от сиропиталище „Сейнт Кристофър“.
— Ще го направя.
— Благодаря — каза Симънс и затвори, после набра друг номер.
Въпреки късния час Тина Уийвър звучеше будна. Някъде зад нея се чуваше смях от телевизионна комедия.
— Какво?
— Здравейте, госпожо Уийвър. Обажда се Джанет Симънс.
Кратка пауза.
— Специален агент — каза Тина.
— Слушайте, знам, че не се разбрахме добре преди.
— Така ли мислите?
— Знам, че Роджър ви е разпитвал в Остин. Създаде ли ви проблеми? Наредих му да не ви притиска прекалено много.
— Роджър беше истински сладур.
— Бих искала да поговоря с вас за някои неща. Възможно ли е да го направим утре?
Друга пауза.
— Искате да ви помогна да проследите съпруга ми?
Тя не знае, помисли си Симънс.
— Искам да ми помогнете да се добера до истината, Тина. Това е всичко.
— Какви въпроси?
— Ами… запознати сте с миналото на Майло, нали?
Последва колебливо:
— Да.
— Живи роднини?
— Той поне не знае за такива — отговори Тина, после издаде странен звук, сякаш се давеше.
— Тина? Добре ли сте?
— Просто започвам да хълцам понякога.
— Пийнете вода. Ще говорим утре. Удобно ли е сутринта? Към десет, десет и половина?
— Да — съгласи се Тина, после линията прекъсна.
3
На сутринта шофьор на Управлението взе Фицхю от хотел „Мансфилд“ на Четиридесет и четвърта улица и го остави пред сградата на Авеню на Америките в девет и половина. След като се настани зад бюрото, той вдигна телефона и набра номер.
— Джон?
— Да, господине.
— Можеш ли да отидеш в пета стая и да обработиш човека преди да сляза там? Не повече от час.
— Лицето?
— Не, не в лицето.
— Да, господине.
Фицхю затвори, провери имейла си, после се свърза с Нексел, използвайки името и паролата на Том Грейнджър. Имаше едно съобщение от Сал, човека им в Министерството на вътрешната сигурност.
„Дж. Симънс отиде неочаквано в щаба на Управлението. “
— Благодаря — каза Фицхю на компютъра.
Съобщението можеше да свърши работа, ако бе дошло преди Симънс да нахлуе вчера в кабинета му. Той се зачуди дали Сал наистина заслужава премиите си.
На бюрото го очакваше купчина писма. Сред вътрешната поща намери дебел плик с пощенско клеймо от Денвър, адресиран до Грейнджър. Охраната бе ударила печат „ЧИСТО“, затова той го отвори бързо. Вътре имаше ръждивочервен паспорт, издаден от Руската федерация.
Фицхю го отвори и видя скорошна снимка на Майло Уийвър с тежките му, обвиняващи очи и дългата челюст, които го караха да прилича на оцелял в Гулаг. Но името до снимката беше Михаил Евгениевич Властов.
— Ох, мамка му — прошепна Фицхю.
Той отиде до вратата и махна на един от туристическите агенти. След като вратата се затвори отново, Фицхю щракна с пръсти, сякаш името на човека бе на езика му.
— Харълд Линч — напомни му анализаторът.
Надали беше на повече от двадесет и пет години.
Кичур руса коса падаше на гладкото му високо чело.
— Точно така. Слушай, Хари. Имаме нова следа. Майло Уийвър като руски агент.
По лицето на Линч се изписа недоверие, но Фицхю продължи:
— Възможности. Открий кога е имал достъп до информация и, скоро след това или по същото време, достъп до ФСБ. Сравни това с известните руски данни — каза той, като му подаде паспорта и плика. — Накарай някого да проучи всичко. Искам да знам кой го е изпратил, колко е бил висок и каква е любимата му храна.