— Не, недвижими имоти. Работя във Виена, но се занимавам с имоти из цяла Европа. Всъщност, сега приключвам сделка за едно палацо недалеч оттук.
— Наистина ли?
— Продадох го на руски богаташ. Направо няма да повярваш колко пари има този тип.
— Вероятно не.
— Документите трябва да бъдат подписани през следващите четиридесет и осем часа, но междувременно съм напълно свободен — каза Франк и обмисли грижливо следващите си думи. — Мога ли да те заведа на театър?
Тина сложи слънчевите си очила отново. Припомни си съвета на Маргарет преди пет месеца, когато Патрик я заряза: „Патрик е хлапе, Тина. Имаш нужда от по-възрастен мъж. От отговорен човек.“ Тина не обмисляше сериозно нищо такова, но в мъдростите на Маргарет винаги имаше определена логика.
Франк се оказа приятна изненада. Остави я сама до пет часа, когато се появи в елегантен костюм с два билета за „Театро Малибран“ и оранжева лилия, която ухаеше силно.
Тина не знаеше много за операта и никога не се бе смятала за почитателка. Франк, макар да се престори на невеж, се оказа нещо като експерт. Беше успял да се снабди по някакъв начин с места в ложите и имаха чудесна гледка към принца, краля-спатия и Труфалдино в „Любовта към трите портокала“. Франк често се навеждаше към нея, за да й прошепне част от историята, която можеше да е пропуснала — изпълнението беше на френски — но сюжетът нямаше голямо значение. Беше странна опера за прокълнат принц, принуден да търси три портокала, във всеки от които спеше принцеса. Публиката се смееше по-често от Тина, но и тя се наслаждаваше на шегите, които разбираше.
След представлението Франк я заведе на вечеря в изискан ресторант и й разказа за живота си в Европа. Тя намери описанието му на имигрантския живот изключително интересно. После той настоя да закусят заедно, което тя прие погрешно за нагъл намек. Но той просто я изпрати до хотела, целуна я по бузите по европейски маниер и й пожела лека нощ. Истински джентълмен, за разлика от нахалните италианци на всеки ъгъл.
Във вторник Тина се събуди рано и започна да събира багажа си за полета си към къщи на следващия ден. Жалко, че тъкмо сега, когато се бе съвзела от умората от пътуването и се бе запознала с интересен и културен мъж, вече бе време да си тръгва. Помисли си, че последният ден щеше да мине чудесно, ако направеха пътешествие с лодка до Мурано, за да видят изработката на прочутите стъклени изделия.
Заговори за това на Франк, когато стигнаха до огромния, пренаселен с гълъби площад „Сан Марко“.
— Този път аз черпя — каза тя. — Корабчето тръгва след час.
— Ужасно ми се иска — отвърна Франк, като я поведе към открито кафене. — Но не мога заради проклетата работа. Руснакът може да ми се обади всеки момент и, ако не съм на разположение, сделката ще пропадне.
По време на закуската им, Франк замълча и се загледа напрегнато над рамото й.
— Какво има? — попита тя, като проследи погледа му и видя плешив тип с дебел врат и черен костюм, който си пробиваше път в тълпата към тях.
— Палацото — отвърна той, като прехапа долната си устна. — Надявам се, че не искат да се срещаме сега.
— Няма проблеми. Ще се видим отново по-късно.
Плешивият здравеняк стигна до масата им. Темето му лъщеше от пот.
— Ти — каза той със силен руски акцент. — Готово е.
Франк избърса устата си със салфетка.
— Не може ли да почака докато довършим закуската си?
— Не.
Франк погледна Тина притеснено и остави салфетката на масата с треперещи ръце. Дали това бе страх? Или просто възбуда от голямата комисионна? После той й се усмихна.
— Искаш ли да видиш сградата? Наистина е великолепна.
Тя погледна остатъците от закуската си, после руснака.
— Може би не трябва…
— Глупости — прекъсна я Франк, после се обърна към руснака. — Разбира се, това не е проблем, нали?
Мъжът го изгледа объркано.
— Точно така — усмихна се Франк и й помогна да се надигне. — Не бързай толкова — нареди той на руснака. — Тя не е яка като теб.
Веднага след като стигнаха до предната врата на палацото и се изправиха срещу стръмните тесни стъпала, които водеха нагоре към мрачината, Тина съжали, че е дошла. Плешивият руснак приличаше на славянските бандити, които населяваха криминалните филми напоследък, а разходката от площада до тук бе измъчила краката й. А сега трябваше да изкатери кошмарните стълби.
— Може би трябва да почакам тук — каза тя.
Франк я изгледа ужасено.
— Знам, че изглежда трудно, но няма да съжаляваш. Довери ми се.