— Как си, сладурче?
Стефани се прозя и се вторачи в сивите облаци.
— Малко съм уморена.
— Аз също.
— Наистина ли отиваме на почивка?
— Нещо такова. Кратка. Просто трябва да поговоря с един човек. След това можем да се позабавляваме на плажа. Добре ли звучи?
Стефани сви рамене и попита:
— А тя защо идва?
— Не харесваш ли госпожица Симънс? — усмихна се Тина, като погледна агентката, която се занимаваше с мобилния си телефон.
— Мисля, че тя не харесва татко.
Да, страхотно хлапе. И умно. Вероятно доста по-умно от майка си.
Тина отново се зачуди защо се бе съгласила на това внезапно пътуване. Наистина ли се доверяваше на специален агент Симънс? Не съвсем, но примамката бе сериозна: най-после да се запознае с член от семейството на Майло. Да, виновно бе любопитството.
Приземиха се малко след осем и Тина събуди Стефани, докато самолетът подхождаше към пистата. На летището не ги очакваше никой и Симънс трябваше да се погрижи да наеме кола.
Беше четвъртък вечер, но също така бе и разгарът на лятото. Минаха покрай открити джипове, пълни с похотливи полуголи студенти, които размахваха бирени бутилки. Изрусени красавици се кикотеха, доволни от вниманието към тях. От клубовете гърмеше музика.
Старческият дом се намираше в горист район в северната част на града, недалеч от плажа. Състоеше се от две пететажни кули, разделени от тревни площи и дървета.
— Красиво — отбеляза Стефани.
Според Дийдри Шеймъс, енергичната червенобуза директорка на дома, останала след смяната си, за да разбере защо точно Министерството на вътрешната сигурност се интересува от един от обитателите. „Обетована земя“ не бе точно старчески дом, а място за живот на възрастни хора.
— Окуражаваме независимостта тук — обясни тя.
Уилям Т. Пъркинс живееше на първия етаж на кула номер две. Шеймъс ги заведе до вратата му, поздравявайки с пресилен ентусиазъм всеки жител, покрай когото минеха. Най-после, спряха пред номер четиринадесет. Шеймъс почука и извика:
— Господин Пъркинс! Гостите ти пристигнаха!
— Задръж шибаните си коне! — изрева груб ядосан глас.
Изведнъж Тина се притесни за Стефани. Какво се криеше зад тази врата? Може би прадядо й. Все още не можеше да повярва, че Майло не знае за него. Но пък ако знаеше, със сигурност щеше да й каже, нали? И какъв човек беше този прадядо? Тя дръпна госпожица Шеймъс настрани.
— Има ли място, където Стефани може да почака? Не съм сигурна, че искам да влиза с нас.
— О, господин Пъркинс е избухлив, но…
— Наистина — настоя Тина. — Нямате ли помещение с телевизор?
— Има една стая надолу по коридора.
— Благодаря — каза тя, после се обърна към Симънс. — Ще се върна веднага.
Заведе Стефани до стая с три канапета, голямо кресло и седем старци, които гледаха криминале.
— Скъпа, имаш ли нещо против да изчакаш тук за малко?
Стефани й махна да се приближи.
— Тук мирише — прошепна тя.
— Можеш ли да изтърпиш за малко? Заради мен.
Стефани направи гримаса, за да покаже колко лошо мирише в стаята, но кимна.
— Не за дълго.
— Ако има някакви проблеми, ще бъдем в стая номер четиринадесет. Ясно ли е?
На път към отворената врата на стаята на дядото, Тина внезапно бе обзета от параноя. Бе същата параноя, с която живееше откак Майло избяга от Дисниуърлд, а нейният свят се пренасели с инквизитори и агенти.
Параноята й заговори с гласа на Майло: „Така става, Тина. Слушай. Карат те да изпратиш детето някъде. А когато приключите разговора си, детето е изчезнало. Старците ще бъдат упоени и няма да знаят какво става. Симънс няма да ти каже, че е взела Стефани. Не. Просто ще ти намекне. Ще те накара да разбереш, че има един документ за теб и иска да го прочетеш пред камера. Документът ще твърди, че съпругът ти е крадец, предател и убиец и ти искаш да го заключат в затвор до края на живота му. А Симънс ще ти обещае, че ако го направиш, те ще намерят Стефани.“
Но това беше само параноя, каза си Тина. Нищо повече.
Поспря пред отворената врата и надникна вътре. Шеймъс се усмихваше широко и се приготвяше да си тръгне. Симънс седеше на стол до плешив, сбръчкан старец в инвалидна количка. Лицето на мъжа бе изкривено от старост, а очите му — увеличени от огромни очила с черни рамки. Агентката й кимна, а старецът се усмихна, разкривайки пожълтялото си чене.
— Запознай се с Уилям Пъркинс, Тина. Уилям, това е снаха ти, Тина Уийвър.
Ръката на Пъркинс, протегната да се здрависа с нея, увисна във въздуха. Той впери очи в Симънс.