— За какво, по дяволите, говориш, жено?
— Чао! — весело извика Шеймъс и ги остави насаме.
9
Уилям Пъркинс не прие новината лесно. Отначало твърдеше, че въобще няма внук, после, че нямал внук на име Майло Уийвър. Възраженията му бяха изпъстрени с ругатни и Тина остана с впечатлението, че през всичките си осемдесет и една години господин Пъркинс е бил доста проклето копеле. Да, беше имал две дъщери, но те го напуснали още в тийнейджърските си години без дори да се сбогуват с него.
— Дъщеря ви, Уилма, господине. Тя и съпругът и, Тиодор, са имали син на име Майло. Вашият внук — настоя Симънс.
Накрая, сякаш тези думи представляваха неоспоримо доказателство, Пъркинс се отпусна назад и призна, че имал внук.
— Майло — изсумтя той и поклати глава. — С такова име кръщаваш куче, а не човек. Винаги си мислех така. Но Елън, въобще не й пукаше какво мисля. Никоя от тях не се интересуваше.
— Елън? — попита Тина.
— Проблеми още от самото начало. Знаете ли, че през 1967 г., едва седемнадесетгодишна, тя взимаше ЛСД? На седемнадесет години! А на осемнадесет спеше с някакъв кубински комунист. Хосе някой си. Спря да си бръсне краката и напълно откачи.
— Извинете, господин Пъркинс — прекъсна го Симънс. — Не знаем коя я Елън.
Пъркинс примигна объркано за момент.
— Елън е шибаната ми дъщеря, разбира се! Питате за майката на Майло, нали?
Тина въздъхна тежко.
— Мислехме, че Уилма е майката на Мало — каза Симънс.
— Не — поправи я той раздразнено. — Уилма взе бебето — предполагам, че той беше на четири или пет годинки тогава. Тя и Тио не можеха да имат деца, а Елън… Господ знае с какво се занимаваше тогава. Мотаеше се из целия свят. Уилма също не говореше с мен, но научих от Джед Финкълстейн — Уилма все още се съгласяваше да говори с Джед — че това било идея на Елън. Тогава се занимавала с някакви немци. В средата на седемдесетте години. И дори полицията я издирваше. Вероятно е решила, че хлапето само ще й пречи. Затова помолила Уилма да го прибере — той сви рамене и плесна по колената. — Можете ли да си представите? Просто изоставяш бебето и си измиваш ръцете!
— Знаете ли къде е господин Финкълстейн сега? — попита Симънс.
— Два метра под земята. Умря през 1988 година.
— И с какво точно се занимаваше Елън?
— Четеше Карл Маркс. И Мао Цзедун. Йозеф Гьобелс дори. На немски.
— На немски?
Той кимна.
— Тя беше в Западна Германия, когато се отказа от майчинството. Това момиче винаги се предаваше, когато положението станеше напечено. Веднъж й казах, че не е лесно да си родител.
— Но не сте говорили с нея през цялото това време?
— Не. Изборът беше неин. Пълно мълчание за собствената й плът и кръв, когато се захвана с швабските си другарчета.
— С изключение на сестра й, Уилма.
— Какво? — отново се обърка старецът.
— С изключение на Уилма. Продължила е да поддържа връзка със сестра си.
— Да — отговори старецът с разочарован глас, после се усмихна, озарен от някакъв спомен. — Знаете ли какво ми каза Финкълстейн? Той беше немец и четеше всички онези вестници. Каза, че Елън била арестувана и набутана в затвора. Знаете ли за какво?
Двете жени се вторачиха в него с очакване.
— Въоръжен грабеж. Тя и веселата й банда от комуняги започнали да обират банки! Кажете ми, как това помага за спасяването на работниците по света?
— С нейното име ли? — рязко попита Симънс.
— Нейното име?
— Нейното име ли беше във вестника?
Той се замисли и сви рамене.
— Снимката й беше. Финкълстейн не каза… чакайте! Да! Беше някакво немско име. Елза? Да, точно така, Елза.
— Коя година?
— Седемдесет и осма. Или девета. Да, седемдесет и девета.
— Свързахте ли се с някого, когато научихте това? С нашето посолство? Опитахте ли се да я изкарате от затвора?
Мълчанието се завърна като неканен гостенин при Уилям Пъркинс. Той поклати глава.
— Дори не казах на Мини. Елън не би искала това. Беше ни отрязала напълно. Не искаше да тичаме да я спасяваме.
Тина се зачуди колко ли пъти през последните двадесет и осем години старецът си бе повтарял това. Единственото му оправдание задето бе зарязал дъщеря си бе лицемерно, но той се бе вкопчил в него. Също като оправданията на Тина, с които изостави съпруга си.
Симънс се поизправи и заприлича на Тина на върховния професионалист. Лицето и тонът й бяха твърди, но любезни. Беше тук по определена причина и щеше да остане докато получеше каквото искаше.