Трима души приближаваха към двореца. Телохранителят, когото бе видял вчера — Николай, а зад него, бременна жена и възрастен мъж. Мъжът бе Франк Доудъл.
Чарлз извади телефона си светкавично.
— Да? — каза Анджела.
— Той е тук.
Чарлз прибра телефона и остави на масата пари за сметката. Барманът, който обслужваше възрастна двойка, го погледна ядосано.
— Не харесваш ли закуската?
— Остави я на масата — каза Чарлз. — Ще я довърша след минута.
Докато Анджела пристигне, с още влажна от душа коса, посетителите бяха прекарали дванадесет минути в двореца. На улицата се разхождаха четирима туристи и Чарлз се надяваше да се разкарат скоро.
— Имаш ли пистолет? — попита той, като извади валтера си.
Анджела дръпна назад сакото си и му показа презраменния си кобур.
— Дръж го там. Ако някой трябва да стреля, по-разумно е аз да го направя. Мога да изчезна, а ти — не.
— Значи те е грижа за мен, а?
— Да, Анджела. Грижа ме е за теб.
Тя стисна устни.
— Освен това се страхуваш, че аз няма да имам сили да го застрелям — каза тя, като погледна треперещата му ръка. — Аз обаче не съм сигурна, че ти ще уцелиш.
Чарлз стисна валтера и постепенно треперенето му се успокои.
— Ще се справя чудесно — увери я той. — А ти застани ей там — посочи й той вратата срещу входа на палещото. — Доудъл ще е в капан. Излиза навън, а ние го арестуваме. Проста работа.
— Съвсем проста — изсумтя Анджела, после се отправи към поста си.
След като се отдалечи от него, той огледа ръката си. Анджела беше права, разбира се. Не можеше да продължава по този начин и нямаше да го направи. Работата му беше скапана. Животът му беше скапан.
Предната врата на палещото се отвори.
Плешивият Николай задържа тежката дървена врата, за да направи път на бременната жена. Чарлз забеляза, че тя е изключително красива. Яркозелените й очи блестяха весело. После се появи Доудъл и я докосна по лакътя. Той изглеждаше изморен и по-стар от шестдесет и двете си години.
Телохранителят затвори вратата зад тях. Жената се завъртя и каза нещо на Доудъл, но той не й отговори. Беше приковал очи в Анджела, която бе изскочила от укритието си и тичаше към него.
— Франк! — извика тя.
Анджела го бе изпреварила. Чарлз също се втурна напред, стиснал валтера в ръка.
Някъде от високо долетя мъжки глас.
— Обичам я, копеле! — изкрещя гласът на английски.
После силен вой изпълни въздуха.
За разлика от останалите трима души на улицата, Чарлз не вдигна очи нагоре. Знаеше, че някой иска да отвлече вниманието му. Бременната жена изпищя и отстъпи назад. Франк Доудъл остана закован на мястото си. Анджела спря и отвори уста, но не издаде звук. Нещо розово се удари в земята до бременната жена. Беше 10.27 сутринта.
Чарлз замръзна. Можеше да е бомба. Но бомбите не бяха розови и не падаха по този начин. Експлодираха или се разбиваха в земята с оглушителен шум. А това розово нещо се удари в земята с меко тупване. И тогава той осъзна, че е човешко тяло. Разпиляна сред кръвта по паветата, той видя дълга кестенява коса. Беше красивото момиче, което бе видял на терасата снощи.
Чарлз вдигна очи, но терасата отново бе празна. Бременната жена изпищя, залитна и падна назад.
Франк Доудъл извади пистолет, стреля три пъти, после се завъртя и побягна. Анджела се втурна след него, като викаше:
— Франк! Спри!
Чарлз Александър бе обучен да действа дори когато бе изправен пред непредвидимото, но това, което видя — падналото момиче, изстрелите, тичащия мъж — го обърка още повече.
Каква бе ролята на бременната жена във всичко това?
Изведнъж не успя да се поеме дъх, но той все пак стигна до нея. Тя продължаваше да пищи. Лицето й бе зачервено, очите й се подбелваха. Думите й бяха неразбираеми.
В гърдите му се появи странно усещане и той се отпусна тежко на земята до нея. Тогава забеляза кръвта. Не тази на момичето — то лежеше от другата страна на истеричната жена, а собствената си кръв. Видя увеличаващото се червено петно на ризата си.
Я виж ти! Беше изтощен. Червени вадички запълваха празните места между паветата.
Мъртъв съм.
Вляво Анджела се втурна след изчезващата фигура на Франк Доудъл.
Сред неразбираемите дрънканици на бременната, Чарлз чу ясен израз:
— Раждам!
Той примигна. Искаше му се да й каже, че умира и не може да й помогне. Но после забеляза отчаянието по изпотеното й лице. Жената наистина искаше да оживее. Защо ли?