— Позволете ми да се уверя, че съм разбрала правилно. Елън напуска дома си и се забърква с лоши приятели. Наркомани, политически бунтари. Комунисти, анархисти, каквито ще да са. Пътува много. Живее в Германия. През 1970 г. ражда Майло. Около седемдесет и четвърта или пета връчва бебето на сестра си, Уилма. Тя и съпругът й Тиодор, отглеждат детето като свое. Последното, което сте чули за Елън, е през 1979 г., когато била арестувана за банков грабеж. Беше ли освободена?
Уилям Пъркинс доби шокиран вид, когато чу така ясно изложените факти. Историята звучеше трагична или направо невероятна и зашемети дори Тина.
— Не знам дали е била освободена — прошепна Пъркинс. — Никога не проверих. И тя не се свърза с мен.
Тина се разплака. Засрами се, но не можеше да се контролира повече.
Пъркинс се вторачи в нея, после се завъртя въпросително към Симънс, която поклати глава. Тя погали Тина по гърба и прошепна:
— Не го съди още, Тина. Може би той дори не знае всичко. И не забравяй, че се опитваме да се доберем до истината.
Тина кимна, сякаш думите на агентката й се сториха логични, после се стегна. Подсмръкна, избърса носа и очите си и си пое дъх.
— Съжалявам — извини се тя на Пъркинс.
— Не се тревожи, скъпа — успокои я той и се наведе да я потупа по коляното. — Всички имаме нужда да поплачем от време на време.
— Благодаря — отвърна Тина, макар да не знаеше за какво му благодари.
— Да се върнем на Майло, ако може — каза Симънс.
Пъркинс седна по-изправено, за да покаже, че е пълен с енергия.
— Давай.
— Елън изчезва през седемдесет и девета. После, шест години по-късно, Уилма и Тио загиват при автомобилна катастрофа. Така ли е?
— Да.
— А Майло е изпратен в сиропиталище в Оксфорд, Северна Каролина. Така ли?
Отначало, Пъркинс не отговори. Намръщи се, после поклати глава.
— Не. Баща му го взе.
— Баща му?
— Точно така.
Тина едва успя да потисне желанието си да заплаче. Всичко, което знаеше за живота на Майло, бе лъжа. А това превръщаше една голяма част от собствения й живот в лъжа. Всички факти вече можеха да бъдат оспорени.
— Бащата — каза Симънс, сякаш знаеше всичко по въпроса, — той се е появил веднага след погребението, предполагам? Или на самото погребение?
— Не знам точно.
— Защо?
— Защото не отидох на погребението.
— Добре. Какво се случи?
— Не исках да отида — отговори старецът. — Мини не спираше да ме тормози и да ми повтаря, че това е дъщеря ми. Да, дъщеря ми, която отказваше да говори с мен докато бе жива. Защо тогава да говоря с нея, когато вече е мъртва? Също и за Майло. „Той е наш внук. Кой ще се грижи за него сега?“ — упорстваше Мини. Аз й казах: „Мини, не сме били част от живота му петнадесет години. Защо ще ни иска сега?“ Но тя гледаше на нещата по друг начин. И може би беше права. Може би — вдигна ръце той. — Е, сега вече го признавам, но тогава не можех. Навремето бях упорит — добави той с намигване, от което на Тина й прилоша. — И тя отиде. Аз си останах у дома, а тя отиде. Готвих си сам почти цяла седмица преди Мини да се прибере. Но не носеше дете, а и не изглеждаше разстроена от това. Казах й, че не искам да чувам нищо, но тя все пак ми разказа. Такава си беше.
— Какво ви разказа? — попита Тина сковано.
— Ще стигна до това — каза той и подсмръкна. — Оказа се, че бащата на Майло гледал новините и пристигнал да поиска сина си. Мини ми го каза. И познайте какво! Не само бил някакъв си липсващ баща, ами и бил руснак на всичкото отгоре. Можете ли да повярвате?
— Не — прошепна Тина. — Не мога да повярвам.
Симънс беше оставила съмненията си пред вратата.
— Как се казваше руснакът? — попита тя.
Уилям Пъркинс присви очи и стисна глава, за да раздвижи заспалите си спомени.
— Еви? Не. Гени? Да. Евгени. Мини го наричаше така. Евгени.
— Фамилно име?
Старецът въздъхна.
— Това вече не помня.
Тина изпита нужда от чист въздух. Изправи се, но й се зави свят и се отпусна отново. Двамата се вторачиха в нея, когато прошепна:
— Евгени Примаков?
Симънс я изгледа шокирано.
Пъркинс задъвка долната си устна.
— Възможно е. Но мисълта ми е… този комуняга се появява неочаквано и убеждава Мини да му позволи да вземе момчето.
— Майло нямаше ли думата? — прекъсна го Симънс.
— Откъде да знам? Според мен момчето не познаваше и Мини, нали така? Появява се някаква баба и го кара да дойде с нея у дома. От друга страна, вижда руснак, който твърди, че е истинският му баща. Знаете какви са руснаците. Могат да те убедят, че небето е червено. Вероятно е напълнил главата на хлапето с разкази колко прекрасна е Русия. Ако бях на петнадесет години и аз щях да замина на изток с баща си. А не да последвам някаква старица, вманиачена на тема чистене и готвене.