— Ами социалните служби? Те не биха позволили на чужденец да отведе петнадесетгодишно момче, нали?
Пъркинс вдигна ръце.
— Откъде да знам? Не ме слушайте. Дори не бях там. Но… — сбърчи вежди той, — тези типове имат пари, нали? А парите осигуряват всичко.
— Не всичко — настоя Симънс. — Единственият начин господин Примаков да получи момчето е, ако дъщеря ви го е включила в завещанието си, давайки му родителски права.
Пъркинс поклати глава.
— Невъзможно. Уилма може да не ни е харесвала. Може дори да ме е мразила. Но не би дала момчето на някакъв руснак. Не съм отгледал глупаво момиче.
Симънс погледна Тина и й намигна. Изглеждаше доволна от разговора, макар Тина да не можеше да разбере какво точно бе получила. Нищо от чутото не помагаше на Майло.
— Бих искала да ви задам последен въпрос — каза Симънс.
— Ще отговоря, ако мога.
— Защо Уилма и Елън ви мразеха толкова много?
Пъркинс примигна.
— Имам предвид — продължи Симънс делово, сякаш провеждаше интервю за работа, — какво точно им бяхте направили?
Мълчание, после тежка въздишка, която може би означаваше, че старецът се подготвяше да разкрие душата и греховете си. Но не беше така. Гласът му внезапно прогърмя, изпълнен с омраза.
— Разкарайте се от шибания ми дом!
Докато излизаха, Тина си помисли, че ще разкаже всичко на Симънс. Майло беше лъжец и в този миг тя го мразеше.
Чак след като взеха Стефани от стаята с телевизора, тя осъзна още нещо.
— О, господи! — изстена Тина.
— Какво? — попита Симънс.
Тина прикова очи в нейните.
— Когато се върнахме от Венеция, Майло дойде с мен в Бостън да вземем кръщелното на Стефани. Помоли ме да му позволя той да й даде второто име. Не бях мислила за такова и не ми пукаше, а очевидно означаваше много за него.
— Какво е второто й име?
— Елън.
10
Около половин час преди идването им двамата портиери разчистиха кутиите от китайския ресторант, смениха му шишето му с вода и почистиха кръвта от масата, стола и пода. Майло изпита известно облекчение, тъй като през нощта бе започнало да му прилошава от вонята на прокисната храна и пот.
После Фицхю влезе в стаята, последван от Симънс. Майло не я беше виждал от Дисниуърлд и не бе говорил с нея от Блекдейл. Тя също изглеждаше изморена, сякаш бе прекарала безсънна нощ.
„Нe забравяй“ — беше казал Евгени, — „Симънс е спасението ти, но не се дръж с нея по този начин. “
Майло кръстоса ръце пред гърдите си.
— Няма да говоря с нея.
Симънс му се усмихна.
— И аз се радвам да те видя.
Фицхю не си направи труда да се усмихва.
— Майло, не зависи от мен. Нито от теб.
— Не изглеждаш добре — отбеляза Симънс.
Лявото око на Майло бе подуто и лилаво, долната му устна — сцепена, а една от ноздрите му бе омазана с кръв. Най-лошите синини обаче бяха под оранжевия му гащеризон.
— Все се блъскам в някоя стена — отговори той.
— Разбирам.
Преди Фицхю да успее да се протегне към стола, Симънс вече се бе настанила на него. Той помоли портиера да донесе друг и зачака. През тази минута и половина мълчание Симънс оглеждаше Майло внимателно, а той отвръщаше на погледа й без да мигне.
Най-после столът пристигна, Фицхю седна и каза:
— Не забравяй какво си говорихме преди, Майло. За поверителните теми.
Симънс се намръщи.
— Помня — увери го Майло.
— Добре — кимна Фицхю. — Първо искам да обсъдим нещо — каза той, като бръкна в джоба си, но Симънс сложи ръка на ревера му.
— Не още, Терънс — каза тя, после го пусна. — Първо искам да чуя историята.
— Какво е това? — попита Майло. — Какво има в джоба му?
Фицхю извади празната си ръка.
— Не се тревожи, Майло. Първо историята. Оттам докъдето стигнахме.
Майло го погледна.
— Тъкмо се канеше да потеглиш към Дисниуърлд — напомни му Симънс, демонстрирайки, че е получила поне резюме от разпита вчера. — Трябва да призная, че бягството ти в последната минута беше идеално изпълнено. Добра работа.
— Тя така ли ще говори през цялото време? — обърна се Майло към Фицхю, който сви рамене.
— Просто говори — каза Симънс. — Ако реша, че сарказмът е подходящ, ще го използвам.