Фицхю потъна в размисъл. Новината доказваше това, което вече бе усетил. Симънс изобщо не му се доверяваше. Личеше си и по тона й, и по начина, по който се държеше с него. Съперничеството между агенциите беше едно, но подобно напрежение… тя се отнасяше с него, сякаш той бе враг. А сега искаше достъп до документите му.
Той пресече начинанието й с едно телефонно обаждане. Увериха го, че молбата й няма да бъде изпълнена.
Но все пак се чувстваше готов за отбрана, а в момента не се нуждаеше от това. Трябваше да предвожда нападението, което да контролира възможните последствия като тикне Майло Уийвър зад решетките и приключи разследването.
Паспортът. Това беше козът му. Все още не знаеше кой го бе изпратил. Криминолозите намериха само един бял косъм: бял мъж, на възраст от петдесет до осемдесет години, богата на белтъчини диета. Но това бе валидно поне за половината от разузнавачите по света. Фицхю вече не се интересуваше кой е благодетеля му. Единствената му грижа бе да приключи случая преди Симънс да намери начин да съсипе усърдната му работа.
Мислите му бяха прекъснати от непознат, който се приближи до масата и каза на френски:
— Не сме се виждали толкова отдавна.
После му протегна ръка.
Фицхю се стресна. Вторачи се в хубавото лице на шестдесет и няколкогодишен мъж с вълниста бяла коса и пое ръката му. Откъде го познаваше?
— Извинете ме — каза Фицхю докато се ръкуваха.
В лицето имаше нещо познато, но не бе съвсем сигурен.
— Познавам ли ви? — попита той.
Усмивката на мъжа се изпари и той заговори на английски.
— Бърнард, нали?
Фицхю поклати глава.
— Припознали сте се. Съжалявам.
Мъжът вдигна ръце.
— Не, аз съжалявам. Не исках да ви притеснявам.
Мъжът си тръгна и, макар Фицхю да очакваше да го види как се връща на масата си, той излезе от ресторанта. Бе толкова убеден, че Фицхю е приятелят му, Бърнард, че бе влязъл от улицата. Французин? Не. В акцента му се долавяше следа от славянски език. Чех?
На единадесет пресечки от ресторанта на двадесет и третия етаж на „Гранд Хаят“, Симънс седеше на леглото си и проверяваше базата данни на Министерството на вътрешната сигурност. Търсеше досието на човек от Управлението, Джим Пиърсън. Издирването не даде резултат. Опита с различни варианти на името, после изпрати съобщение до Матю, човека й в Туризма, и го помоли да провери в компютрите на Лангли, в случай че досието на Джим Пиърсън не бе стигнало до министерството.
Докато чакаше отговора му, тя потърси информация за Евгени Примаков. На сутринта, щеше да се срещне с него във фоайето на сградата на ООН, което, както се изрази Джордж, бе: „адски невероятно“.
Наистина бе невероятно. От това, което прочете в страницата на ООН, научи, че Евгени Примаков работи във финансовия отдел на военния щаб на Съвета по сигурност. Офисът му бе в Брюксел. Счетоводител? Едва ли. Дали присъствието му в Ню Йорк бе удобно съвпадение? Или бе пожелал да е тук в случай че Щатите го призоват да отговаря на въпроси, свързани със сина му?
Симънс влезе в поверителна страница в сайта на Министерството на вътрешната сигурност и издирването й показа биографията на Евгени Александрович Примаков, бивш полковник. Постъпил в КГБ през 1959 г., а в средата на шестдесетте започнал да пътува. Египет, Йордания, Западна и Източна Германия, Франция и Англия. Когато след разпадането на Съветския съюз КГБ се превърнало във ФСБ, Примаков останал там и оглавил отдела по военно контраразузнаване до 2000 г., когато се пенсионирал и започнал нова кариера в ООН.
Разполагаха с много малко друга информация за него, макар че през 2002 г. американският представител в ООН бе изискал Примаков да бъде проверен. Причината не бе обяснена, а последвалият доклад липсваше. През последните години Министерството на вътрешната сигурност бе иззело досиетата на ФБР, свързани с тероризма. В този раздел, Симънс намери кратко досие на Елън Пъркинс, осъдена задочно като съучастница в две престъпления: въоръжен обир на клон на банка „Харис“ в Чикаго през 1968 г. и, опит за подпалване на полицейски участък в началото на 1969 г., в Милуоки. Забелязана за последен път в Оукланд, Калифорния, преди да изчезне безследно.
Като се имаше предвид онова, което Уилям Пъркинс й бе разказал за Елън — как бе обирала банки в Германия, Симънс се изненада, когато не откри нищо друго под собственото й име или под името Елза Пъркинс. Зарови се из „Гугъл“ и откри сайт, посветен на историята на немските терористични групи от седемдесетте години. „Баадер-Майнхоф“, Фракция Червена армия и Движение Втори юни, в което един от членовете бе американката Елза Пъркинс.