— Здрасти, Майло — поздрави го тя, докато пазачът закачаше веригите му към масата. — Изглеждаш в добра форма.
— Дължи се на прекрасната храна — ухили се той на надзирателя, който отвърна на усмивката му и се изправи. — Солидна храна, нали, Грег?
— Така си е, Майло.
— Чудесно.
Грег ги остави насаме и заключи вратата зад себе си, но остана до прозорчето отвън, за да ги държи под око. Симънс седна и сключи ръце на масата.
— Научаваш ли някакви новини тук?
— Грег вкарва контрабандно неделния „Таймс“ — отговори Майло и сниши глас. — Но не казвай на никого.
Симънс поднесе въображаем ключ към устните си, заключи ги и го хвърли настрани.
— Фицхю е мъртъв. Трупът му бе открит в хотелската му стая вчера сутринта.
Майло примигна изненадано. Дали наистина беше изненадан? Симънс нямаше представа. Беше чела досието му и разкрила тайните на миналото му, но Майло Уийвър си оставаше загадка за нея.
— Интересно — каза той.
— Така е.
— Кой го е извършил?
— Съдебният лекар твърди, че е самоубийство. Пистолетът беше неговият, а и имаше бележка.
Майло демонстрира още по-силна изненада и Симънс отново се зачуди. После той попита сериозно:
— Какво пишеше в бележката?
— Много неща. Дрънканици. Вероятно написани докато е бил пиян. В стомаха му имаше почти цяла бутилка скоч. Голяма част от дрънканиците бяха предназначени за жена му. Извиняваше й се, че бил лош съпруг и разни такива. Но бе посветил няколко изречения и на случая. Обясняваше, че той е отговорен за смъртта на Грейнджър. Ръководел Том още от самото начало. Всъщност, беше написал всички неща, които Грейнджър ти е разказал. Нещата, на които ти не вярваше.
— Сигурна ли си, че е било самоубийство?
— Нищо не навежда на друга мисъл. Освен ако знаеш нещо, което не ми казваш.
Майло се вторачи в бялата повърхност на масата и задиша равномерно. За какво ли мислеше?
— Осъзнах нещо в събота през нощта — каза Симънс. — Горе-долу по времето, когато Фицхю е умрял. И то поставя всичко под въпрос. Планирах да те разпитам днес.
— За какво става дума?
— В деня, когато ти се върна на Авеню на Америките, Фицхю получи анонимен плик — руския ти паспорт. Беше истински, но Фицхю никога не ми отговори на въпроса кой го бе изпратил.
— И аз бих искал да знам това.
Симънс се усмихна.
— Но ти вече знаеш, нали? Баща ти, Евгени Примаков. Направи го, за да ме подтикне да проуча миналото ти, да намеря дядо ти и така да стигна до самия Примаков.
Майло не отговори, а зачака.
— Умно беше, признавам. Можеше да изпрати паспорта директно до мен, но знаеше, че не бих се доверила на анонимен подател. Вместо това го изпрати на Терънс, убеден, че той с радост ще ми съобщи новината. Терънс смяташе, че това ще те съсипе, но се получи точно обратното. Отведе ме до Примаков, който пък случайно разполагаше със снимка на Терънс с Роман Угримов. Роман, който също така случайно беше в града. Страхотно съвпадение, нали?
— Мисля, че ти се привиждат конспирации, Джанет.
— Може и да е така — съгласи се тя, защото част от нея искаше да вярва, че наистина въображението й бе виновно.
Също като Майло преди седмици, тя не харесваше чувството, че я водят за носа. И все пак знаеше, че е така.
— Има определена красота в това — продължи тя. — Баща ти изпраща нещо, което има потенциала да те злепостави като руски шпионин, но вместо това води до улики, които заклеймяват Фицхю. Баща ти сигурно те обича адски много, за да рискува по този начин.
— Абсурд — възрази Майло. — Откъде той би могъл да знае, че ще тръгнеш точно по тази пътека?
— Защото — отговори тя бързо, — баща ти знаеше — аз му казах, че отношенията между Управлението и Министерството на вътрешната сигурност са лоши. Знаеше, че ако подушех двоен агент, щях да се заровя надълбоко, за да притисна Управлението. И се оказа, че те никога не са имали двоен агент, а просто агент с тайно детство.
Майло се замисли, вторачен в окованите си ръце.
— Може това да е възможно в параноичния ти свят, Джанет, но ти никога не събра достатъчно доказателства, за да разобличиш Фицхю, нали? Всичко, с което разполагаше, бяха косвени улики. И все пак, Фицхю се самоуби. Никой не би могъл да предвиди това.
— Ако наистина се е самоубил.
— Мислех, че вярваш в това.
— Фицхю беше стара лисица и не би постъпил по този начин — каза тя. — Щеше да се бори до края.
— Е, кой го уби?
— Кой знае? Може би баща ти се е погрижил за това. Или пък разследването ми изнервя човек, който стои над Фицхю. Той обяснява ясно в бележката си, че всичко приключва с него. Вярваш ли го? Вярваш ли, че Фицхю е бил просто корумпиран администратор, решил да дестабилизира африканските страни, за да затрудни доставките на петрол за Китай?