Ако си бяха направили труда да я проверят, пазачите щяха да бъдат озадачени от петцифрените номера, които я изпълваха. Номерата бяха препратки към страници, редове и думи от пътеводителя на „Лоунли планет“, който бе открил в затворническата библиотека. Жизнерадостният тон на дешифрираната версия би изненадал всеки, който познаваше Майло Уийвър:
„Какво е Туризма? Наясно сме какво твърди рекламата. Лангли ти казва, че Туризма е гръбнака на пирамидата за незабавно реагиране. Обясняват ти, че ти, като турист, си апогеят на съвременното разузнаване. Ти си диамант. Наистина.
Всичко това може да е вярно — ние, туристите, никога не успяваме да се издигнем достатъчно високо над хаоса, за да открием реда в него. Опитваме се и това е част от функцията ни, но всяка частица ред, която намерим, е свързана с други частици, контролирани от свръхред, който пък е контролиран от свръхсвръхред. И така нататък. Това е действителността на политици и академици. Оставете я на тях. Запомнете само едно: основната ви функция като турист е да останете живи. “
2
Сред вещите, които му върнаха, бе любимият му айпод. Един от пазачите го бе използвал от време на време през последните два месеца, така че батерията му бе напълно заредена. В автобуса Майло се опита безуспешно да се утеши с френските си песни. Изслуша няколко секунди от мелодиите на всяко от онези красиви момичета от шестдесетте и накрая стигна до „Кукла от восък“. Но не можа да понесе цялата песен. Не се разплака — вече бе приключил с това, но оптимистичните мелодии нямаха нищо общо с живота му. Той прегледа списъка с групите и се спря на нещо, което не бе слушал от дълго време — „Велвет Ъндърграунд“. Тази музика отразяваше неговия свят.
Не се отправи към апартамента на Долан, а взе метрото към площад „Кълъмбъс“. Купи си кутия „Давидоф“ и се разходи из Сентрал Парк. Настани се на пейка сред семействата и децата и запали цигара. Погледна часовника си, загаси цигарата и метна фаса в кошче за боклук. Може и да страдаше от параноя, но все пак не искаше да го приберат в участъка за замърсяване на обществено място.
Беше забелязал сянката си в автобуса. Млад мъж, около двадесетте, с мустаци, тънък врат и мобифон, от който бе изпратил няколко съобщения. Младежът последва Майло, когато слезе от автобуса, после към метрото, като от време на време се обаждаше да уведоми господарите си за развитието на нещата. Майло не го познаваше, но предположи, че през последния месец отделът по Туризма бе изкормен, а после населен с безброй нови лица. Присъствието на сянката не го притесняваше, защото Управлението просто искаше да се увери, че Майло Уийвър нямаше да създава повече неприятности.
Сега, докато вървеше в южния край на парка, сянката му бе на около половин пресечка от него. Добър агент, помисли си Майло. Не притеснява мишената си. Той излезе от парка и се спусна към станцията на метрото на Петдесет и седма улица, където взе линия „Ф“ към центъра на града.
Разполагаше с време и не му пукаше, че влакът спираше на всяка спирка до Бруклин. Хора слизаха и се качваха, но преследвачът му си оставаше в задната част на вагона. Единственото движение, което направи, бе да се настани на седалка докато Майло не гледаше към него.
Най-после вратите се отвориха на Седмо авеню и Майло се надигна. Погледна назад и изненадано осъзна, че сянката му е изчезнала. Дали бе слязъл по-рано? Майло стъпи на платформата и се блъсна в човек, който бързаше да се качи на влака. Вдигна очи докато вратите се затваряха и преследвачът му се вторачи в него. Всъщност, мъжът му се усмихна и потупа джоба на сакото си. Влакът потегли.
Майло объркан потупа собствения си джоб и извади малък черен телефон, който не бе виждал преди.
Качи се по стълбите и тръгна по „Гарфилд“. Извади късмет и никой не му се обади. Накрая стигна до училище „Бъркли Каръл“.
Беше почти време и улиците около училището бяха претъпкани с коли. Майло не обърна внимание на другите родители, които стояха на тротоара и си бъбреха, и си намери прикрито място до огрян от слънцето бряст.
Училищният звънец зазвъня и тълпата се раздвижи. В същия миг, телефонът му иззвъня.
Майло погледна екранчето, но не видя номер.
— Ало?
— Добре ли си? — попита баща му на руски.
Майло нямаше желание да говори руски.
— Все още дишам — отвърна той на английски.
На отсрещната страна на улицата, хлапета с раници на гърба се втурнаха към родителите си.
— Не трябваше да отнеме толкова дълго — каза Примаков, — но нямах контрол над това.