И през последните шест години, от кабинката си на двадесет и втория етаж в офиса на Управлението на Авеню на Америките, Майло бе проследявал този човек из различни градове по света. Но никога не се бе доближавал достатъчно, за да го арестува.
А сега той беше тук. Човекът от срамно оскъдното досие, което Майло познаваше толкова добре, седеше удобно на затворническото легло, облегнал гръб на стената. Обутите му в оранжев гащеризон крака бяха кръстосани в глезените. Самюъл Рот или Хамад ал Абари или Фабио Ланцети или петте други имена, за които знаеха. Убиецът не провери кой го наблюдаваше, а само скръсти ръце, когато Майло влезе в килията.
— Самюъл — каза Майло, когато заместник-шерифът заключи вратата зад него.
Не се приближи, а изчака убиецът да го погледне.
Дори на тази светлина, от която кожата му изглеждаше жълта, Рот определено приличаше на трите снимки в офиса. Една от Абу Даби в ролята на Ал Абари, със закрито от бял тюрбан лице. Втора от Милано, като Ланцети, в кафене на „Корсо Семпионе“, в Управлението на мъж с червена брада, когото не бяха успели да идентифицират. Третата беше от репортаж, направен пред джамия във Франкфурт, където бе поставил бомба под черен мерцедес. Всеки от образите, с които разполагаха, отговаряше на гъстите вежди и мършавите бузи, на острите очи и високото тясно чело. Понякога мустаци или брада криеха чертите му, но сега единствената маска бе тридневната четина по лицето му. Кожата му изглеждаше на петна и се белеше като от слънчево изгаряне.
Майло остана до вратата.
— Самюъл Рот. Това е името, което ще използваме засега. Лесно е за произнасяне.
Рот само примигна.
— Знаеш защо съм тук. Посещението ми няма нищо общо с проблемите ти с жените. Искам да знам защо си в Съединените щати.
— Как вас зовут, мудаки? — попита Рот.
Майло се намръщи. Налагаше се да мине през всички досадни ходове. Е, поне промяната на езика щеше да скрие разговора им от момчетата в Тенеси. На чист руски, той отговори:
— Аз съм Майло Уийвър. От Централното разузнавателно управление.
Самюъл Рот го погледна развеселено, сякаш това бе най-смешното име, което някога бе чувал.
— Какво?
— Съжалявам — извини се Рот на безукорен английски и вдигна ръка. — Дори след всичко това, все пак не очаквах да се получи.
— Какво не очакваше да се получи?
— Имам късмет, че въобще те помня. Напоследък забравям много.
— Ако не отговориш на въпросите ми, ще те нараня. Имам право.
Затворникът се ококори. Очите му бяха зачервени и изморени.
— Има само една причина, поради би рискувал да влезеш в страната. Кого трябва да убиеш?
Рот задъвка вътрешността на бузата си, после отвърна лаконично:
— Може би теб, човече на Управлението.
— Следим те още от Барселона. Наясно ли си с това? До Мексико, после Далас, после колата под наем до Ню Орлийнс, откъдето взе приятелката си. Може да си искал да узнаеш само дали е преживяла ураган Катрина. После започна да използваш италианския си паспорт — Фабио Ланцети — преди да потеглиш към Мисисипи. Смяната на имената върши работа, но не дава стопроцентова гаранция.
Рот наклони глава.
— Е, ти го знаеш, нали?
— Трябва ли да го знам?
Самюъл Рот опипа сухите си устни и потисна кашлицата си. Когато заговори, гърдите му захъхриха.
— Чувал съм много за теб. Майло Уийвър. Имаш още няколко имена. Александър. Това е името, което знам най-добре. Чарлз Александър.
— Нямам представа за какво говориш — отвърна Майло равнодушно.
— Имаш дълга история — продължи Рот. — Интересна. Беше турист.
— Всички обичат да ходят на почивка.
— Помниш ли 2001 г.? Преди онези мюсюлмани да съсипят бизнеса? Амстердам. Тогава се притеснявах само за хора като теб, хора, работещи за правителствата, които затрудняваха бизнеса ми. А в наши дни… — той поклати глава.
Майло си спомняше 2001 г. по-добре от останалите.
— Никога не съм бил в Амстердам — излъга той.
— Интересен си, Майло Уийвър. Виждал съм досиетата на много хора, но ти… историята ти няма център.
— Център? — попита Майло, като пристъпи по-близо до затворника.
Клепачите на Рот се спуснаха над зачервените му очи.
— Събитията от миналото ти не са свързани с мотивация.
— Разбира се, че са. Бързи коли и момичета. Това не е ли и твоята мотивация?
Самюъл Рот очевидно хареса отговора. Отново избърса уста, за да прикрие широката си усмивка. Над изгорените от слънцето му бузи, очите му изглеждаха влажни и болни.