— Ще ти звънна след малко — каза Майло и затвори.
— Къде е момичето? — обърна се той към Лесли.
Лесли хвана широкополата си шапка в ръка и я завъртя нервно.
— Изнесла се от мотела, сър. Късно снощи. Няколко часа след като я пуснахме.
— Разбирам. Благодаря.
Майло се отправи обратно към участъка и звънна у дома, макар да знаеше, че по това време нямаше кой да вдигне. Тина щеше да провери съобщенията от службата си, когато осъзнаеше, че той закъснява. Майло остави кратко и делово съобщение. Съжаляваше, че щеше да пропусне изпълнението на Стефани, но не прекали с извиненията. А и бездруго, следващата седмица тримата щяха да са заедно в Дисниуърлд и той щеше да разполага с достатъчно време да компенсира дъщеря си. После предложи на Тина да покани биологичния баща на Стефани, Патрик.
— И запиши рецитала на видео, моля те. Искам да го видя.
Намери Уилкокс в стаята за почивка. Шерифът се бореше с автомата за безалкохолни напитки.
— Мислех, че предпочиташ лимонада, Мани — отбеляза Майло.
Уилкокс се прокашля.
— Писна ми от лимони — призна той, после добави.
— Ако споделиш това с жена ми, ще те очистя.
— Предлагам ти сделка — усмихна се Майло. — Няма да спомена и дума пред жена ти, ако ме оставиш насаме със затворника за един час.
Уилкокс наклони глава и се вторачи в него.
— Имаш предвид абсолютно насаме?
— Да, сър.
— И смяташ, че това е добра идея?
— Защо не?
Шериф Уилкокс потърка месестия си тил. Бежовата му яка бе потъмняла от потта.
— Ами вестниците ви скапват, момчета. Всеки ден се появява по някой кретен, който крещи за корупцията в ЦРУ Искам да кажа, знам как да си държа устата затворена, но в малък град като нашия…
— Не се тревожи. Знам какво правя.
Шерифът стисна устни.
— Въпрос на национална сигурност, нали?
— Точно така, Мани. Изключително важен.
4
Когато Майло се върна в килията, Самюъл Рот седеше изправен, внезапно изпълнен с енергия сякаш бе очаквал разговора им с нетърпение.
— Здравей отново — каза той, когато вратата зад Майло се затвори.
— Кой ти показа досието ми?
— Приятел. Бивш приятел — отвърна Рот. — Добре де, най-опасният ми враг. И той определено е неприятен тип.
— Човек, когото познавам?
— Дори аз не го познавам. Никога не съм го виждал. Познавам само посредника му.
— Значи е клиент?
Рот се усмихна. Пресъхналите му устни се напукаха.
— Точно така. Той ми даде някои документи за теб. Каза, че били подарък в отплата за неприятностите, които ми е причинил. Съобщи ми, че ти си човекът, който провали работата в Амстердам. Също така ме уведоми, че ти ръководиш случая ми. И точно заради това съм тук.
— Тук си — каза Майло, като пристъпи към средата на килията, — защото си пребил жена и си вярвал, че тя няма да ти отмъсти.
— Наистина ли мислиш така?
Майло не отговори — и двамата знаеха, че това е малко вероятно.
— Тук съм, защото исках да говоря с Майло Уийвър, познат навремето като Чарлз Александър. Само с теб. Ти си единствения човек в Управлението, който някога е успявал да ме спре. Заслужи уважението ми.
— В Амстердам.
— Да.
— Странно.
— Защо?
— Преди шест години в Амстердам прекалявах с амфетамините. Редовно бях дрогиран. Не разбирах и половината от това, което правех.
Рот се вторачи в него и примигна.
— Наистина ли?
— Имах желание да се самоубия. Опитах се да застана пред куршумите ти, просто за да приключа с живота.
— Хм — изсумтя Рот, като обмисли новината. — Или не съм бил толкова добър колкото си мислех, или ти си толкова добър, че можеш да ме победиш сляп и пиян. Е… положението не се променя. Сега заслужи дори още повече уважение. А това е рядко и чудесно нещо.
— Искаше да говориш с мен. Защо не вдигна телефона?
Убиецът поклати глава.
— Както знаеш, телефонните разговори не могат да потвърдят самоличността. Щяха да ме свържат с някой скапан чиновник, с когото да изгубя един час в отговаряне на въпроси. И ако той не ми затвореше, щеше да се обади на Том Грейнджър, а тогава целият отдел щеше да бъде намесен. Не. Исках да говоря само с теб.
— И все пак има по-лесни начини. И по-евтини.
— Парите вече не означават нищо — търпеливо отговори Рот. — А и беше забавно. Искаше ми се да те накарам да ме проследиш за последен път. Преследването не трябваше да е прекалено трудно, за да не ме загубиш, но не и твърде лесно, за да не позволя на ФБР или Министерството на вътрешната сигурност да ме посрещнат на летището в Далас. Не, наложи се да оставя следа извън страната, която ти да наблюдаваш. После те поведох из цялата тази огромна страна. Надявах се да стигна до Вашингтон или дори до дома ти в Бруклин, но не ми беше писано. Много неща не бяха писани. Исках да стигна по-далеч и да те накарам да се потрудиш усърдно.