— Китайски? — учуди се Майло. — Защо пък китайски?
— Добър въпрос, но никой, не ми казва нищо. Клаузнер просто попита защо не съм изпълнил задачата. Все пак, бях поръчал на металург да изработи желязото за жигосване. За съжаление, в Судан няма много експерти и това, което получих, се оказа изработено от алуминий. Можеш ли да си представиш? Когато нажежих алуминия, пиктограмите просто се стопиха.
Той се изкашля отново, сякаш тялото му не можеше да понесе толкова много думи наведнъж.
— Липса на китайски пиктограми. Това беше извинението на Клаузнер да не ми плати остатъка от сумата.
Майло бръкна в джоба си и извади малко шише.
— Водка.
— Благодаря.
Убиецът отпи щедра глътка, която го накара да изкашля още кръв по оранжевия си гащеризон, но не пусна бутилката. Повдигна ръка, докато кашлицата му се успокои, после каза:
— По-добре ще е да ти разкажа всичко бързо, а?
— Какво казваха пиктограмите?
— Нещо от сорта: „Както бе обещано, краят.“ Странно, нали?
Майло кимна.
— Можех да забравя за неплатената сума, но това щеше да е лошо за бизнеса. Ако хората разберяха, че един клиент ме е прекарал, тогава… — той избърса окървавените си устни. — Разбираш.
— Естествено.
Рот се изкашля отново.
— Както и да е, по очевидни причини смятах, че са китайците. Те инвестират милиарди в онази страна заради нефта, а и снабдяват правителството с оръжия. Биха искали да предпазят инвестициите си. Но после… После видях вестниците. Всички вярваха, че президентът е виновен. Той бе преследвал Ахмад в продължение на години. И ме хванаха дяволите. Заинтересувах се кой е възложил поръчката на Клаузнер.
Рот примигна няколко пъти и Майло се уплаши, че отново ще се отнесе на някъде, но убиецът се съвзе бързо.
— Аз съм импулсивен човек. При други хора това означава поражение, но на мен ми върши работа. Светкавичните решения са част от работата, нали?
Майло не възрази.
— Оказа се, че президентът Ал Башир бе на дипломатическо посещение в Кайро. И аз импулсивно отлетях за там. Луксозна вила със страховита охрана. Но аз съм Тигъра, нали? Успях да проникна вътре. Намерих го в спалнята му. За щастие, сам. И му зададох следния въпрос: „Омар, защо ме прекара?“ Чуй ме, Майло Уийвър. След двадесет минути дрънканици, осъзнах, че той не знае абсолютно нищо за това. Дали бе искал Ахмад да умре? Естествено. Но дали той бе поръчал убийството? За съжаление, не. Та, също като вятъра, аз изчезнах в миг.
Той отпи от водката на Майло и я задържа в устата си за няколко секунди преди да я погълне. После огледа шишето.
— Руска?
— Шведска.
— Хубава е.
Майло отново зачака търпеливо.
След още една глътка, Рот каза:
— Премислих работата и реших да потърся Ян Клаузнер. Извърших известни проучвания. Познавам доста хора, които могат да помогнат. Оказа се, че Ян Клаузнер е регистриран в Париж, но под името Хърбърт Уилямс, американец. Отидох на адреса му, който, разбира се, бе фалшив. И очевидно тогава съм допуснал грешка. Бил съм забелязан. Седмица по-късно, Ян се свърза с мен. Вече беше февруари. Помоли ме да отида в Милано, за да си прибера остатъка от парите. Господарят му осъзнал, че е направил грешка.
— И ти отиде — отбеляза Майло, заинтересуван от историята, въпреки желанието си.
— Парите са си пари. Или поне бяха — изморено се усмихна Рот. — Всичко мина гладко. Срещнахме се на четиринадесети февруари в кафене и той ми подаде пазарска чанта, пълна с евро. Освен това, като извинение, ми връчи досието на Майло Уийвър, познат като Чарлз Александър. Думите му бяха следните: „Това е врагът ти. Преследва те от пет години.“ — каза Рот и се намръщи. — Защо Ян постъпи по този начин, Майло? Защо ми даде досието ти? Имаш ли представа?
— Не. Абсолютно никаква.
Рот повдигна вежди озадачено.
— Едва по-късно, в Швейцария, когато ми съобщиха времето, когато съм бил заразен, си спомних какво стана. Нали разбираш, в кафенето имаше метални столове. С алуминиева мрежа. Много красиви, но в един момент усетих убождане от стола. Ето тук — посочи той долната част на дясното си бедро. — Проби панталона ми и се заби в крака ми. Тогава смятах, че е просто дефект в изработката. Малко парченце метал. Пусна ми кръв. Клаузнер — каза той, като поклати шава, — повика келнерката и започна да й се кара. Заплаши, че ще ги съдя. Разбира се, момичето беше красиво — всички келнерки в Милано са красиви — и аз я успокоих.