— По-скоро петнадесет.
— Е, и?
— Да?
Изненадващо, Симънс не повиши тона си.
— За какво говорихте?
— Човек като него — суперзвезда сред наемните убийци — се нуждае от повече от петнадесет минути, за да проговори.
— Значи просто си седяхте и се гледахте?
— Задавах му въпроси.
— Докосна ли го?
Майло наклони глава.
— Опита ли се да му изкараш информацията с бой, Майло?
— Разбира се, че не — отговори той възмутено. — Това противоречи на закона.
Симънс изглеждаше готова да се усмихне подигравателно, но си промени решението.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита тя. — Вярвам, че ти и Управлението сте отчаяни. Загубихте напълно доверието на хората и бихте направили всичко възможно да запазите пенсиите си. Дори бихте убили за тях.
— Звучиш, сякаш си размишлявала доста по въпроса.
Този път тя се усмихна. Вероятно мислеше, че Майло се шегуваше.
— Обясни ми с какво толкова разполагаше Тигъра срещу вас? Том не го е използвал да върши мръсната ви работа, нали? Не знам какво точно правите в кулата си в Ню Йорк, но подозирам, че е доста гадничко.
Майло се изненада от враждебността й и още повече от чувството й за превъзходство.
— Предполагам, че Министерството на вътрешната сигурност няма никакви тайни, а?
— Разбира се, че имаме. Но не сме изправени пред съда на обществото. Още не ни е дошло времето.
Джордж Орбах се върна в стаята, стиснал няколко хартиени пакетчета.
— Няма мляко. Само на прах.
Джанет Симънс изглеждаше отвратена от новината.
— Няма значение — отвърна тя, като кръстоса ръце. — Господин Уийвър си тръгва. Има нужда от дълъг душ. Мисля, че ще трябва да си поговорим с господин Грейнджър.
Майло потропа по масата и се надигна.
— Моля ви, не се колебайте да се свържете с нас.
— Да бе, страхотна работа ще ми свърши това.
Сутрешната буря бе преминала, оставяйки зад себе си мокри пътища и влажен чист въздух. Докато шофираше, Майло запали цигара от пакета, който бе купил, когато напълни резервоара. Отначало димът му се стори великолепен, но после му стана гадно и дори се закашля, но продължи да пуши. Бе готов на всичко, за да заличи вонята на смърт.
Мобилният му телефон му бе нов и той още не бе успял да разбере как да смени звъненето, затова сега чу тъпата служебна мелодия. Провери дали се обаждаше жена му, но бе Грейнджър.
— Да?
— Вярно ли е това, което ми каза кучката от Министерство на вътрешната сигурност? Тигъра е мъртъв?
— Да.
Пауза.
— Ще те видя ли в службата днес?
— Не.
— Добре, тогава ще те посрещна на летището. Трябва да обсъдим някои неща.
Майло затвори и включи радиото. Не откри интересна станция, затова извади айпода си. Пъхна слушалките в ушите си, погледна списъка с френски песни и натисна петата.
Главата му се изпълни с бързата игрива мелодия на „Кукла от восък“, изпълнявана от Франс Гал. Бе научил Стефани на същата песен за рецитала й, представлението, което щеше да пропусне.
Набра номера на Тина. Включи се гласовата й поща и той изслуша търпеливо обещанието й да му се обади, ако й остави съобщение. Знаеше, че вече е отишла на представлението, седи до празен стол и наблюдава как дъщеря им пее хита на Серж Генсбур. Не й остави съобщение. Просто искаше да чуе гласа й.
6
Тина не можеше да си представи какви родители-идиоти бяха облекли седемгодишната си дъщеря в розов клин и фланелка, бяха завързали чифт розови ангелски крила на крехкия й гръб, а после бяха покрили всеки сантиметър с лъскави пайети. Горкото хлапе едва се виждаше заради отблясъка на прожекторите по пайетите докато подскачаше наляво-надясно и пееше измъчено объркана версия на „Аз решавам“ от хитовия филм „Дневниците на принцесата“, както бе обявила директорката. Песента можеше и да е добра, но от мястото си в средата на училищната зала, Тина едва чуваше тътена от басите и виждаше малкото момиченце на голата сцена.
Но, разбира се, тя също заръкопляска. Всички го направиха. Двама дори се изправиха и започнаха да викат. Тина предположи, че бяха малоумните родители. До нея, на мястото, където трябваше да седи Майло, Патрик плясна с ръце и прошепна:
— Невероятни кретени!
Тина не бе искала да се обади на Патрик, но тъй като Майло отново нямаше да се появи, а Стефани заслужаваше колкото се може по-голяма публика, го бе направила.
— Дръж се прилично — изсъска тя.
Майло бе оставил поредното си лаконично съобщение на домашния им телефон, в което я уведомяваше, че ще закъснее, но без да обясни защо.