— Колко дълго ще отнеме всичко това? — попита той.
— А, не много — отговори Грейнджър, доволен от смяната на темата. — Отлиташ там, виждаш се с Анджела и й предаваш флаш-драйва. Молиш я да го предаде на Джим Харингтън, който ще пристигне в Париж в понеделник, за да го вземе. Това ще й даде — разпери ръце той, — ако, разбира се, е тя, само два дни да го копира.
— Харингтън истински ли е?
— Той лети от Бейрут за Париж. Знае какво да прави, но не знае защо.
— Разбирам.
— Ще приключиш за нула време. После се качваш на вечерния самолет и се връщаш у дома в събота сутрин.
— Звучи добре.
— Не проявявай сарказъм.
Майло си знаеше защо е раздразнен. Не защото бе пропуснал кафето си тази сутрин, нито защото изпитваше силно желание да запали цигара. Дори не и заради скапания факт, че се готвеше да подмами добра приятелка да извърши предателство.
— Кога планираше да ми кажеш за Тигъра? — попита той.
Грейнджър го изгледа невинно.
— Какво за него?
— Че е бил един от нас. Турист.
Невинното изражение на стареца се изпари.
— Вярваш в това?
— Прекарах последните шест години в издирването му. Не мислиш ли, че тази информация можеше да ми помогне?
Грейнджър се вторачи в него за около десетина секунди, после потропа с пръсти по бюрото.
— Ще поговорим за това, когато се върнеш. Сега не разполагаме с време.
— Толкова ли е дълга историята?
— Да. Самолетът ти излита в пет, а ти трябва да напишеш обяснение за провала в Блекдейл, който да ни помогне да не изглеждаме като пълни идиоти. Включи и всичките си разписки — вече не мога да плащам за недокументирани разходи.
Майло изръмжа кратко потвърждение.
— Ще уведомя Джеймс Айнър да те чака. Той е свръзката ти в Париж.
— Айнър? — стресна се Майло. — Наистина ли мислиш, че се нуждаем от турист за това?
— Предпазливостта никога не е излишна — отговори Грейнджър. — Тръгвай. Време е за работа.
— Ами Тигъра?
— Както вече ти казах — когато се върнеш.
10
Майло винаги се бе чувствал добре на големите летища. Не защото обичаше да пътува. Летенето, особено след единадесети септември, се бе превърнало в непоносимо отегчително висене по опашки пред металдетектори и събуване на обувки. Единствените неща, на които се наслаждаваше на десет хиляди метра височина, бяха индивидуално опакованите порции и музиката от айпода му.
След като кацнеше, дори и на чудесно проектирано летище, винаги се чувстваше сякаш се луташе из малък град. „Шарл де Гол“ например бе добре проектирано летище. Зашеметяващата му архитектура от шестдесетте години и начинът, по който тогавашните архитекти си бяха представяли великолепното бъдеще, напомняха носталгично за спокойни и приятни времена. Чувството се подсилваше от мекото прозвънване на високоговорителите и нежния женски глас, който изброяваше градове по света.
„Носталгия“ бе точната дума. Фалшива носталгия за време, което той бе прекалено млад да познава. Затова обичаше да слуша изпълнителите на Евровизия от 1965 г. и да гледа филмите на Бинг Кросби, както и да се наслаждава, въпреки обещанията си, на ароматна цигара „Давидоф“ и ледена водка, поднесена в бара на летището.
Не беше идвал на „Шарл де Гол“ от години и скоро осъзна, че нещата се бяха променили. Подмина „Макдоналдс“ и няколко сладкарници и се отправи към луксозния бар „Ла Терас дьо Пари“. Но вече нямаше бар, а само кафене, където не сервираха водка. Имаше само бели и червени вина. Раздразнен, Майло избра малка чаша обикновено каберне, което струваше девет евро. Касиерът му обясни, че пластмасовата чаша е безплатна.
Майло намери маса близо до задната стена, проправяйки си път сред раници и куфари, и се настани. Шест сутринта, а мястото бе претъпкано. Мобилният му телефон иззвъня и той го извади от джоба си. Номерът, от който го търсеха, бе скрит.
— Да? — каза той.
— Майло Уийвър? — попита писклив глас.
— Аха.
— Айнър. Добре ли пътува?
— Ами да. Аз…
— Ню Йорк ми съобщи, че носиш пакета. Нали?
— Надявам се, че да.
— Отговори ми с „да“ или „не“, моля те.
— Разбира се.
— Обектът обядва точно в дванадесет и половина всеки ден. Предлагам ти да я изчакаш пред службата й.
Изпитвайки все по-силна носталгия, Майло напразно затърси пепелник. Накрая реши да изтръсква цигарата си в пластмасовата чаша и да отпива направо от малката бутилчица.
— Това ще ми даде време да подремна. Полетът беше дълъг.
— А, да — отвърна Айнър. — Забравих на колко години си.