Повечето от тях, точно преди да потеглят на пътешествие, бяха гледали Джин Кели и Лесли Карон да танцуват из красивите улици, изпълнени с бели хора. Сега бяха шокирани от днешните улици и булеварди. Вместо дебели старци с мустаци, предлагащи сирене и напитки, бяха изправени срещу бели момчета с мръсни плитки, свирещи на китари, нахални африканци, които се опитваха да продават миниатюрни айфелови кули и макети на пирамидата пред „Лувъра“, и орди туристи като самите тях, предвождани от строги възрастни французойки.
Разбира се, в Париж имаше много красота, но концентриран върху задачата си, Майло почти не я забелязваше.
Намери пейка в края на парка, която гледаше към авеню „Габриел“ и посолството на № 2. Усмихна се на старицата до себе си, обградена от гълъби. Тя отвърна на усмивката му и метна трохи на досадните птици. Беше едва дванадесет и десет, затова той затърси цигарите в джоба си. После обаче го обзе чувство за вина и се отказа. Кръстоса ръце пред гърдите си и се вторачи в пищната бяла сграда, където стояха на Пост трима морски пехотинци с автоматични пушки.
— Bonjour, monsieur — каза старицата.
Майло й се усмихна учтиво.
— Bonjour.
— Etes-vous иn Tour is te?
Един от предните зъби на жената липсваше. Тя му намигна весело.
— Oui — потвърди Майло.
— Monsieur Einner voudrait savoir si vous avez lapaquet. (Господин Айнър иска да знае дали пакета е у вас.)
Майло се огледа наоколо. Да, ето го. На авеню „Габриел“ бе паркиран бял ван с реклама на цветарска фирма. От ауспуха му излизаше дим. Това бе единственото превозно средство с работещ двигател наоколо.
Ван за доставка на цветя. Айнър очевидно бе гледал прекалено много стари шпионски филми.
Майло се завъртя към старицата и каза на английски.
— Кажи му да дойде да ме попита лично.
Усмивката й си остана на лицето, но жената не му отговори. Микрофонът, който носеше, вече бе предал думите му. От другата страна на парка, задната врата на белия ван се отвори и висок рус мъж тръгна по тревата към тях. Лицето на Джеймс бе силно зачервено, а устните му — стиснати ядосано. Когато се доближи до тях, Майло забеляза, че устните му се белеха. Зачуди се дали Айнър страдаше от херпес и си напомни да актуализира досието му, когато се върне в Ню Йорк.
— Здрасти, Джеймс — поздрави Майло.
— Просто отговори на шибания въпрос, Уийвър. Съсипваш всички мерки за сигурност.
Майло се ухили.
— Да, Джеймс, пакетът е у мен.
Айнър не видя нищо смешно.
— Не се намираш в офис, Уийвър. Това е истинският свят
Майло го загледа как се върна бързо във вана. Старицата потисна смеха си и прехапа устни здраво, за да не я чуят по микрофона.
Мина дванадесет и половина и Майло започна да се тревожи. Черните камери около посолството и онези, закачени на стълбовете за осветление, несъмнено регистрираха присъствието му. Някой блед техник в мазето на посолството, седящ цял ден пред мониторите, вече сигурно го бе забелязал и бе вкарал снимката му в софтуера за разпознаване на лица. И вече знаеха кой е. Нямаше представа дали щяха да предадат информацията на Анджела Йейтс. Ако го направеха, дали тя би предпочела да остане в посолството, за да избегне срещата с него? Или пък може би подозираше, че я наблюдават и бе решила да се измъкне от него. Майло предпочиташе тази възможност.
В дванадесет и петдесет и седем Анджела най-после излезе от посолството и кимна на морския пехотинец, който й отвори вратата. Носеше тънък пъстър шал, който показваше, че се бе влюбила във френската мода. Розовата й блуза прилепваше по гърдите, а бежовата й пола свършваше под коленете, там където започваха лачените й ботуши. Петте години в Париж й се бяха отразили чудесно.
Тя излезе през портата и продължи на запад по тротоара, после на север към „Рю де Фобурж Сен-Оноре“ и спря да изтегли пари от банкомат. Майло я последва от неговата страна на улицата.
Анджела вървеше бързо и вероятно бе наясно, че я следят. Ако бе така, не си направи труда да се обърне назад, за да провери. Анджела никога не бе действала нервно. В Лондон, тя бе най-добрата.
Последният път, когато се видяха, преди цяла година, бе в ресторант, Дитър Лугер“ с Тина и Стеф. В спомените на Майло имаше много смях. Анджела бе пристигнала в града за някакъв семинар и, над дебели пържоли и печени картофи, им изимитира монотонните гласове на различните лектори. Дори Стеф се бе засмяла.