— Мой приятел на име Пол работеше по случая. Познавам го от консулството в Марсилия. За разлика от повечето си колеги, той прие помощта ми с удоволствие. Знаех, че Тигъра е отговорен за убийството. Просто го знаех.
— Чух само, че след няколко месеца французите потвърдили, че е бил той.
— Французите, друг път. Аз го направих. С помощта на Пол, разбира се.
Анджела му намигна, отпи от виното си и добави:
— Бушар бил с любовницата си в хотел „Софител“. Малка ваканция далеч от жена си. Съвсем по европейски.
Майло се усмихна.
— Както и да е, били на някакъв купон — тези хора дори не се опитват да крият извънбрачните си връзки — и се прибрали пияни. Върнали се в хотела и телохранителят отвел министъра в стаята му. Преди това я претърсили, разбира се, и го оставили сам. Последвало обичайното, а на сутринта момичето се събудило с писъци. Не била чула нищо. Съдебният лекар каза, че гърлото му било прерязано около три сутринта. Убиецът влязъл през балкона, свършил си работата и се измъкнал. Намериха следи по покрива, откъдето се смъкнал с въже.
— А момичето?
— Направо откачило. И тя, и леглото били подгизнали от кръв. Пол ми каза как сънувала, че се била напикала.
Майло доля чашите им, изпразвайки каната.
— Няма основания да заподозрем Тигъра. Човек като Мишел Бушар има много врагове. По дяволите, дори ние щяхме да се зарадваме на липсата му. Чу ли речта му за годишнината от края на Първата световна война?
Майло поклати глава отрицателно.
— Обвини ни, че сме се опитали да превземем Африка. Французите смятат, че те са отговорни за този континент, а той лобираше пред нас да започнем да раздаваме лекарства за СПИН безразборно на всекиго.
— Нещо нередно ли има в това?
Анджела се вторачи в него, но той не успя да разчете погледа й.
— Може и да няма, но той, както и останалата част от Европа, видя в отказа ни заговор да обезлюдим континента, за да можем да се нанесем там и да изсмучем нефта. Или нещо такова — каза тя и отпи. — Както и да е, беше убит десет дни след речта си.
— Мислиш, че ние сме виновни?
Тя се засмя с половин уста.
— Моля те. Френски външен министър? Дай ми някой по-важен. Не, изглеждаше най-старата причина — пари. Бушар беше затънал до гуша в спекулации с недвижими имоти и бе натрупал прекалено много дългове. А част от тях бе получил от сенчести източници. Инвестира милиони в Уганда и Конго, докато преговаряше за заемите за развитието им. Ако беше оцелял, щяха да го съдят. За негов късмет, някой от кредиторите му се погрижи за проблема. И той умря като герой.
— Ами Тигъра?
Анджела си пое дъх и очите й пробляснаха.
— Всъщност, беше си чист късмет. Както ти казах, бях убедена, че е той. Методът на действие не отговаряше на неговия, но кой друг прочут наемен убиец би проявил наглостта да извърши това? Никой. Затова поразпитах наоколо и се оказа, че Том Грейнджър… той все още ти е шеф, нали?
Майло кимна.
— Та Том разполагал с три негови снимки. От Милано, Франкфурт и Арабските емирства. Пол и аз прегледахме записите от охранителните камери в хотела. Отне ни безкрайно дълго време, но аз проявих упорство. Знаеш, че съм ужасно упорита, нали? Хей, какъв е този поглед?
Майло нямаше представа, че гледа странно и й го каза. Всъщност, се чудеше защо Грейнджър не му бе казал за молбата за снимките. Анджела го остави на мира.
— Решихме да се обърнем към обществеността. Вече беше януари и това бе единствения ни изход. Разпечатах снимката от Милано и я разпратих из Марсилия. Магазини, банки, хотели. Навсякъде. И никъде нищо. Пълна суша. Минаха седмици. Върнах се в Париж. После, през февруари, Пол ми се обади. Някаква чиновничка в „Юнион Банк“ в Швейцария познала лицето от снимката.
— И как така паметта й е проработила внезапно?
— Забравяш колко дълги са френските ваканции. Жената била на ски.
— Аха.
— Тогава се върнах в Марсилия и прегледахме записите от банката. И бинго! Тигъра беше там. Осемнадесети ноември, три дни преди убийството. Опразни и затвори банкова сметка за триста хиляди долара. Самюъл Рот беше вписан като съсобственик на сметката. Това е едно от имената на Тигъра. Разбира се, показал паспорта си, за да го идентифицират, и ние се сдобихме с копието, което бяха направили. Но най-важното бе, че вече разполагахме със сметката.
Майло сложи ръце на масата до чашата си.
— И?
Анджела отново отпи, за да засили напрежението. Определено се наслаждаваше на разказа си.
— Сметката бе открита на шестнадесети ноември под името Ролф Винтенберг.