— Ами приятелката му?
— Рене Берние. Французойка.
— Чух, че била обещаваща писателка.
Айнър се почеса по бузата.
— Прочетох част от творбата й. Не беше лоша.
Анджела се надигна и Айнър натрака нещо на клавиатурата. На монитора се показа банята. Анджела влезе вътре и започна да разкопчава полата си.
— Няма ли да изключиш монитора? — попита Майло.
Айнър го изгледа мрачно.
— Не се кефя на това, Уийвър.
— Ами Рене Берние? Възможно ли е тя да е виновницата?
Айнър поклати глава, сякаш изумен от тъпотата на Майло.
— Наистина мислиш, че сме пълни некадърници, а? Следим Берние. Да, тя е запалена комунистка. Романът й е претъпкан с антикапиталистически дрънканици.
— Каза, че бил добър.
— Не съм малоумен. Мога да забележа добър автор, дори ако политическите му възгледи са детински.
— Имаш широк мироглед.
— Нали? — изръмжа Айнър, после смени образа от камерите.
Анджела пусна водата в тоалетната и се върна на канапето, облечена в пухкава бяла хавлия.
— Както и да е, знаеш историята — каза Айнър. — Полковник Лиен се качва на ферибота след поредния си забавен уикенд. На половината път припада. Двамата агенти на МИ6 го съживяват и се възползват от възможността да копират хард драйва му.
— Защо Анджела?
Айнър примигна.
— Какво?
— Защо всички са убедени, че тя е източникът? Всичко това са косвени доказателства.
— Не знаеш?
Майло поклати глава и Айнър се ухили.
— Затова си толкова твърдоглав — каза той и затрака на втория лаптоп.
Появи се файл с име „Лястовичка“. Имена на птици, помисли си Майло презрително. „Досието Ипкрес[4]“ с Майкъл Кейн, 1965 година.
Айнър започна да му обяснява случая. Показа му снимки, копия от документи, аудио и видеозаписи от последните два месеца, резултат от наблюдението, ръководено от него. Някои доклади съобщаваха за присъствието на Анджела на приеми в китайското посолство, но дори Айнър призна, че само по себе си това не означава нищо. Беше отбелязал дори, че Анджела взима приспивателни повечето нощи, сякаш това бе знак за гузна съвест. После стигна до важната част.
— Виждаш ли този човек? — попита той, като посочи към мъж на тридесет и няколко години с червена брада.
Мъжът стоеше на кръстовището до Триумфалната арка, точно зад Анджела. Двамата чакаха да пресекат улицата. Бузите на Майло пламнаха — познаваше човека. Айнър каза:
— Това беше на девети май.
Той затрака на клавиатурата и на екрана се появи нова снимка. Същият човек седеше зад волана на такси, а Анджела — на задната седалка.
— Това е на четиринадесети май. А сега виж шестнадесети.
Появи се снимка на бистрото, където Майло бе обядвал с Анджела. Тя и мъжът отново бяха тук, но седяха на различни, макар и близко разположени маси. Но Анджела не бе сама. Срещу нея седеше млад чернокож, който й говореше настойчиво.
— Двадесети юни — каза Айнър и показа на Майло ново кръстовище, на което стояха Анджела и мъжът с червената брада. — Всичко, което знаем за този тип…
— Кое е хлапето? — прекъсна го Майло.
— Какво? — попита Айнър, раздразнен от прекъсването.
— Върни назад — каза Майло.
Айнър върна снимката от бистрото.
— Този тип — Майло посочи чернокожия.
— Рахман някой си… — отговори Айнър и присви очи. — Гаранг. Точно така. Рахман Гаранг. Подозиран в тероризъм.
— Така ли?
— Анджела докладва за него — обясни Айнър. — Опитвала се да получи информация от него.
— На обществено място?
— Очевидно, това била негова идея. Не много професионална, но Анджела не спорила.
— Научила ли нещо?
Айнър поклати глава.
— Смятаме, че се е върнал в Судан.
— Судан — повтори Майло, като се опита да си придаде незаинтересуван вид.
— Преди да попиташ — каза Айнър, — не, не смятаме, че Анджела помага на терористи. Не е толкова ужасна.
— Радвам се, че го знаеш.
Айнър се върна на последната снимка, където Анджела пресичаше улицата в Управлението на червенобрадия мъж.
— Както и да е, този човек тук…
— Хърбърт Уилямс — отново го прекъсна Майло.
— Мамка му, Уийвър! Ще престанеш ли да ме прекъсваш?
— Той е, нали?
— Да — промърмори Айнър. — Това е името, с което е регистриран във френската полиция. Откъде, по дяволите, го знаеш?
— Разполагаш ли с още нещо за него?
Айнър искаше първо да получи отговор на собствения си въпрос, но лицето на Майло му показа ясно, че това нямаше да стане.