Айнър вдигна бутилката и я огледа. Съдържанието й липсваше почти напълно.
— Е, поне не си изпил цялата бутилка — отбеляза той.
Майло осъзна, не за първи път, че не го бива да пие.
Айнър остави бутилката на пода.
— Събуди ли се достатъчно, за да поговорим?
— Още съм малко пиян.
— Ще поръчам кафе.
— Колко е часът?
— Шест сутринта.
— Господи — изстена Майло.
Беше спал не повече от два часа и половина.
— Айнър се обади да поръча кафе, а Майло отиде да си измие лицето.
— Не е същото като на млади години, а? — ухили се Айнър, застанал до вратата на банята.
Майло изстърга езика си с четката за зъби. Страхотно му се повръщаше, но не искаше да го направи пред Айнър. Не и това.
Когато най-после излезе от банята, успя да фокусира туриста, който изглеждаше чудесно отпочинал, докато прещракваше от канал на канал, спирайки на CNN. Майло искаше да изглежда по същия начин. Един горещ душ щеше да му помогне.
— Има ли причина за посещението ти тук, Айнър? — попита той.
Айнър увеличи звука на телевизора. Изражението му беше мрачно.
— Тук съм заради Анджела.
— Какво за нея?
Айнър заговори, после огледа стаята. От джоба на сакото си извади вехта разписка и химикалка. Наведе се над масата, написа една дума и показа листчето на Майло.
МЪРТВА.
Краката на Майло се подкосиха. Той седна на леглото и разтърка лицето си.
— За какво, по дяволите, говориш?
Айнър отново се поколеба и взе химикалката, но реши, че можеше да му съобщи новината без да издава прекалено много.
— Ти си тръгна снощи. Даде ми знак с палец, затова започнах наблюдението отново.
— Добре. И?
— Анджела си легна. Заспа веднага.
— Приспивателни — каза Майло. — Взе ги още докато бях там.
— Точно така. Заспа. След около час, излязох да купя храна. Бил пое поста ми. Върнах се след час. И тогава забелязах, че тя въобще не е помръднала. Тя…
Той замълча, погледна отново химикалката, но пак си промени решението.
— Не бе помръднала и на сантиметър в продължение на час. Дори не хъркаше. Мина още един час — абсолютно същата история.
— Потвърди ли? — прошепна Майло.
— Преди четиридесет минути. Влязох в апартамента й и проверих пулса й. Нищо. Взех флаш-драйва.
— Но… — започна Майло. — Как?
— Бил смята, че в пицата й е имало нещо, но той си е такъв. Аз обвинявам приспивателните.
Стомахът на Майло се сви. Беше седял там и я бе гледал как извършва неволно самоубийство. Опита се да диша равномерно.
— Съобщи ли в полицията?
— Наистина, Уийвър, сигурно си убеден, че съм пълен идиот.
Майло нямаше желание да спори по въпроса. Не изпитваше нищо освен пълна празнота. Знаеше, че това е шок преди бурята. Взе дистанционното от Айнър и намали звука на телевизора, където палестински хлапета подскачаха на улицата и празнуваха нещо.
— Отивам да взема душ — каза той.
Айнър отнесе дистанционното до леглото, нагласи на MTV и увеличи звука. Стаята се изпълни с френски рап.
Майло прекоси стаята и спусна щорите. Чувстваше се изтръпнал навсякъде, с изключение на кошмарното пулсиране в главата му.
— Това пък за какво е? — попита Айнър.
Майло не знаеше. Беше спуснал щорите инстинктивно.
— Параноя — отбеляза Айнър. — Тормози те параноя. И преди го забелязах, но не знаех защо. Не и до снощи. Тогава проверих подозрението. Ти… — той зашепна отново. — Бил си турист.
— Преди много дълго време.
— Каква беше легендата ти?
— Забравих.
— Хайде де.
— Последната беше Чарлз Александър.
Стаята потъна в тишина. Айнър бе намалил звука на телевизора.
— Шегуваш се.
— Защо?
— Защото — започна Айнър, после се замисли и отново увеличи звука на телевизора, — все още говорят за Чарлз Александър.
— Така ли?
— Наистина — Айнър кимна енергично, а Майло се притесни от внезапното уважение. — Оставил си неколцина приятели и множество неприятели по целия континент. Берлин, Рим, Виена, дори Белград. Всички те помнят добре.
— Вечно съобщаваш добри новини, Джеймс.
Мобилният телефон на Майло звънна. Тина. Той го отнесе в банята, за да избегне силната музика.
— Здрасти, сладурче.
— Майло? Да не си в дискотека?
— Телевизорът работи — отговори той и затвори вратата на банята. — Какво става?
— Кога се прибираш?
Тина не звучеше уплашена, а просто…