— Няма логика — настоя Майло. — Ако Анджела е предавала информация, защо този, който я контролира, би я убил? Това само привлича вниманието.
— За да не издаде самоличността му — отвърна Айнър, сякаш това бе повече от очевидно.
— Не — започна Майло, но нямаше с какво да продължи.
— Каквато и да е причината — каза Айнър, — убийството на Анджела служи за нещо. Просто още не знаем за какво.
Айнър беше прав и Майло го знаеше. Забеляза как ръцете на младия турист треперят на волана. Дали това бе причината да е толкова ранобуден?
— Амфетамини ли взимаш? — попита Майло.
— Какво?
— Амфетамини, кокаин, каквото и да е.
— Мислиш, че съм друсан?
— Говоря по принцип, Джеймс. Заради работата. За да можеш да продължиш напред.
— От време на време взимам по нещо. Когато имам нужда.
— Внимавай. Амфетамините ме съсипаха накрая. Бях пълна развалина.
— Ще го запомня.
— Говоря сериозно, Джеймс. Добър турист си. Не искаме да те загубим.
Айнър поклати глава объркано.
— Чудесно. Добре.
Купиха самолетния билет от красива чиновничка на „Делта“, която си бе обръснала главата, после седнаха в кафенето да чакат самолета. Тъй като не продаваха алкохол, Айнър извади от сакото си малка, покрита с кожа манерка. Остави я на масата и подкани Майло да пийне. Уискито изгори гърлото на Майло и внезапно му проясни мислите.
— Тайник — каза той.
— Какво?
— От самото начало, нещо ми струваше нередно. Ако Анджела е продавала тайни на Хърбърт Уилямс, защо тогава се е срещнала лично с него? Нещата не се правят по този начин. Виждате се веднъж, уговаряте тайник и никога вече не се срещате. Това е първото правило за шпионите.
Айнър се замисли.
— Някои се срещат лично.
— Разбира се — кимна Майло. — Ако са любовници, приятели или колеги. Но Анджела не е била любовница на този тип. А и беше прекалено умна, за да рискува да се изложи.
Двамата се загледаха в хората около тях и се замислиха. Някои лица отвърнаха на погледите им — деца, стари жени и… ето! Майло се изправи. Русата жена с подутите очи. Стоеше далеч от тях и се усмихваше разсеяно. Хубавият мъж до нея бе сериозен.
Майло се зачуди защо вечно се появяваха в заведения.
— Чакай тук — каза той и тръгна към двойката.
Усмивката на жената се стопи. Тя каза нещо на партньора си, който пъхна ръка под сакото си. Вероятно бе въоръжен.
Майло спря на няколко крачки от тях и се обърна към жената.
— Добър ли е докладът? Искаш ли план за полета ми?
Отблизо видя леките лунички по бузите й. Жената говореше английски добре, но със силен акцент и му се наложи да слуша внимателно.
— Разполагаме с достатъчно информация, господин Уийвър. Благодаря ви. Но вероятно бихте ми казал кой е приятеля ви.
Тримата се завъртяха към масата, но Айнър вече бе изчезнал.
— Какъв приятел? — попита Майло.
Жената наклони глава и му намигна. Бръкна в джоба си и извади кожен портфейл. Жълтата карта вътре я идентифицираше като офицер от СЖДН, прикрепен към ДЖСЕ, „Дирексион Женерал дьо ла Сеюорите Екстериор“ — външната сигурност. Когато стигна до името й, Даян Морел, тя затвори портфейла.
— Господин Уийвър, следващия път, когато дойдете във Франция, надявам се да се свържете с нас.
Той започна да отговаря, но жената вече му бе обърнала гръб и вървеше надолу по коридора.
Майло се върна на масата разтревожен и забеляза Айнър, скрит зад семейство ортодоксални евреи. Туристът се вторачи в него с ококорени очи. Майло вдигна ръка.
— Да, знам. Откачам.
— Откъде я познаваш?
— Тя и другарчето й бяха хората, които ме следяха.
— Защо?
— Просто държат неприятностите под око.
Айнър се загледа в отдалечаващите се фигури на агентите. После се обърна към Майло.
— Чакай малко. Не знаеш коя е, нали?
— Агентка от ДЖСЕ. Даян Морел. Картата й изглеждаше истинска.
— ДЖСЕ?
Майло сложи ръка на рамото на Айнър и го настани на пластмасов стол.
— Каква е великата загадка, Джеймс?
Айнър отвори уста, затвори я и накрая каза:
— Това е Рене Берние.
— Приятелката на полковник Лиен? Авторката на романи?
— Да. Видях всичките й снимки.
Майло се надигна инстинктивно, но бе прекалено късно. Френските агенти бяха изчезнали.
19