Майло кимна.
— Сега трябва да се фокусираш върху джихадистите, които са още живи. Върху тези, които заплашват световния мир и банките. Това е стръвта, която шефовете във Вирджиния искат.
— Да, сър — отвърна Майло.
— Чудесно. Радвам се, че сме на едно мнение — усмихна се Фицхю и му протегна ръка.
Грейнджър му помогна да извади сака си от багажника и му прошепна:
— Благодаря.
— За какво?
— Знаеш за какво. Задето не спомена, че Тигъра е работил за нас. Това наистина щеше да сложи край на съществуването ни.
— Обеща да ми разкажеш всичко за това.
— Утре — отговори Грейнджър и го потупа по рамото. — Ела в службата и ще ти позволя да прочетеш досието му. Става ли?
— Разбира се.
20
Разговорът с Фицхю не само не облекчи тревогите му, но дори ги засили. След като напусна летището, Майло извади батерията от мобилния си телефон и пое към Лонг Айлънд. Отби на първия изход от магистралата и паркира сред порутени дървени къщи. В продължение на десет минути наблюдава няколко хлапета, които играеха на улицата. Накрая се увери, че никой не го следи. Зави обратно и се понесе към вътрешността на острова, където паркира сред редица тесни складове, заобиколени от телена ограда, на която пишеше „Складове Стингър“.
Майло винаги бе притежавал много ключове. Един за колата, друг — за апартамента, за бюрото в службата, за къщата на родителите на Тина в Остин и един без обозначение, за който казваше, че бил от общото мазе в кооперацията. Всъщност, този ключ отваряше малкия му склад.
Ключалката заяде леко, но най-после поддаде. Майло отвори вратата към дълбокия килер, където държеше тайните си.
Помещението не бе по-голямо от единичен гараж и през годините той го запълнил с неща, които в даден момент можеха да се окажат полезни. Пари в различни валути, кредитни карти с различни имена, шофьорски книжки със същите имена. Пистолети и амуниции. Издадени от ЦРУ паспорти, които бе запазил след приключване на задачата, обяснявайки, че ги е загубил по пътя.
В сейфа в задната част на стаята имаше две метални кутии. Едната беше пълна със семейни документи, събирани през годините, които проследяваха живота на майка му. Истинската му майка, за която никога не бе разказал на Тина, дори и на Управлението. Имаше и копия от досиета на Управлението за биологичния му баща, още една тайна. Сега обаче не се интересуваше от тях. Извади втората кутия.
Тя съдържаше документи, които нямаха нищо общо с Управлението. Събра ги преди години, когато прочете за едно семейство — съпруг, съпруга и дъщеричка, загинали при катастрофа. Откри номерата на социалните им осигуровки и бавно ги въведе обратно в обществото. Банкови сметки, кредитни карти, малък имот в Ню Джърси и пощенска кутия, недалеч от малката къща. Накрая поръча паспорти и за тримата, но със снимките на собственото си семейство. Според официалните документи в тази кутия, семейство Долан — Лора, Лайънъл и малката Кели — бяха живи и здрави.
Майло пъхна трите паспорта и две кредитни карти в джоба на сакото си и заключи сейфа и склада. Чак когато се върна на магистралата, близо до мястото, където бе отбил за първи път, сложи батерията в телефона си и го включи.
Не можеше точно да определи защо бе взел тези мерки. Предположи, че се дължеше на разпита на Фицхю. Или пък на внезапната смърт на Анджела и тревожното чувство, че тя означава много повече отколкото изглеждаше на пръв поглед. Светът стана по-несигурно място. Понякога изпитваше това чувство или по сериозни причини, или от проста параноя, но документите на семейство Долан го успокоиха. Помогна и мисълта, че във всеки момент може да изчезне заедно със семейството си.
Както и преди, той застана пред вратата и се заслуша. Телевизорът не работеше, но чу нежното гласче на Стефани, която пееше „Кукла от восък“. Отключи и остави сака си на пода. После извика с глас на съпруг от телевизионен сериал:
— Скъпа, прибрах се!
Стефани изскочи от всекидневната и се хвърли върху него. Тина я последва бавно, потърквайки рошавата си глава.
— Радвам се, че се върна — каза тя усмихнато.