Тина отвори уста да проговори, но не можа да си поеме въздух. В банята бе прекалено влажно. Струваше й се, че диша вода. Майло отново я хвана за раменете и я изкара от банята. Въведе я в спалнята, настани я на леглото и клекна пред нея. Кърпата му бе изпаднала някъде и сега бе съвсем гол.
Най-после тя успя да каже:
— Е, трябва да направиш нещо, нали? Да докажеш, че не си убил онзи човек.
— Ще измисля нещо — отговори той и за миг тя му повярва. — Става ли?
Тина кимна измъчено. Беше научила част от истината, която искаше да узнае, но не можеше да я приеме. Трябваше да го знае и преди — Майло имаше основателна причина да крие тайни от нея. Все пак, тя беше просто библиотекарка. И затова той бе оставил в неведение нея и всички останали обикновени хора, които спазват закона.
Тя легна на леглото и се вторачи в тавана.
— Горката Анджела — прошепна тя.
— Кой? — попита висок глас.
Тина вдигна глава и видя Стефани, която стоеше до вратата, вторачена в голия си баща. Държеше кърпата, която Майло бе изпуснал.
— Не трябва ли да затворите вратата? — попита Стеф.
Майло се засмя и отвърна:
— Дай ми кърпата.
Стеф му я подаде, но не излезе от стаята.
— Изчезни оттук, хлапе! Остави ме да се облека, а после ще решим какво да правим в Дисниуърлд.
Този аргумент я убеди и тя излезе от стаята. Тина каза:
— Сигурен ли си, че трябва да отидем в Дисниуърлд?
— Ще заведа семейството си на почивка и никой няма да ме спре. Никой няма да получи това удоволствие.
Преди час ужасно й се искаше да чуе точно този отговор. Но сега, след като вече знаеше всичко и чуваше този категоричен, почти. брутален тон, Тина вече не знаеше какво би трябвало да иска.
22
Неделя сутрин беше като повечето неделни сутрини, с които семейните мъже свикват, а после заобичват. Уханието на кафе, яйца и препечени филийки, понякога дори и бекон, шумоленето на вестника и цялото семейство, което се мотае наоколо по халати. Майло четеше редакционната статия на „Ню Йорк Таймс“ за провала на администрацията да остави Афганистан със стабилно правителство шест години след нападението след единадесети септември. Потискаща история. На следващата страница, забеляза писмо до редактора от доктор Маруан В. Камбуле от Колумбийския университет относно подкрепяното от Съединените щати ембарго върху Судан. Ако не беше Анджела, вероятно щеше да го пренебрегне.
„Макар целите, и по-специално налагането на примирие в Дарфур, да са похвати, практическите резултати са трагични. Подкрепян от китайските инвестиции в петрола, президентът Ал Башир няма нужда от западни капитали. Сегашното положение му предоставя не само пари, но и оръжия, за да продължи войната в Дарфур и да защитава управлението си срещу екстремистите в Хартум.
Ембаргото отрязва единствения възможен приход за обсадените жители на район Дарфур, които не получават нищо от китайските инвестиции в страната. “
Доктор Камбуле обясняваше по-нататък, че подходящо средство да се принуди Ал Башир да седне на масата за преговори бе да се предложи американска помощ в потушаването на джихада, който вилнееше из столицата.
Малко след десет се появи Том Грейнджър. Застана до вратата, стиснал найлонов плик с дебел вестник вътре.
— Надявам се, че не досаждам прекалено много — каза той.
Стефани наричаше кръстника си „Чичо Том“, нещо, от което не бяха успели да я отучат. Тя извика и се метна върху него. Грейнджър я хвана и вдигна с изненадваща сила.
— Как е най-красивото момиченце в Съединените щати?
— Не знам. Сара Лоутън живее в другия край на града.
— Говоря за теб, малка госпожице.
— Донесе ли ми нещо?
Грейнджър извади голям шоколад от джоба си. Стефани се опита да го грабне, но той го подаде на Тина.
— Майка ти ще реши кога да го изядеш.
— Е, все пак благодаря — отвърна Стефани.
Грейнджър се настани срещу Майло до кухненската маса. Тина му поднесе чаша кафе и той й благодари с тъжна усмивка. После тя се присъедини към Стефани във всекидневната, като затвори вратата зад гърба си.
— Нещо не е наред ли? — попита Грейнджър.
Майло се намръщи.
— Не мисля така.
— Искаш ли да излезем навън?
— Да не подслушваш дома ми?
— Всичко е възможно, Майло.
Грейнджър се сбогува със семейството му, а Майло обеща да купи мляко на път за вкъщи. Стефани обясни на шефа му, че предпочитала шоколад с лешници и старецът обеща да го запомни. Слязоха по стълбите безмълвно и тръгнаха по Седмо Авеню, което бе пълно с бебешки колички и безброй семейства.