Майло приключи четенето към един и изпита раздразнение при мисълта, че ще е скапан на сутринта, а не бе получил никакви отговори.
Протегна се, сипа си чаша водка и пусна запалка в джоба си. Нахлузи сандалите си, взе папката и водката и се качи на покрива. Застана до парапета и се вгледа в съседните покриви, после сложи папката на цимента, отвори я и я поля с водката.
Запали малката си погребална клада и се загледа в пламъците. Замисли се къде бе самият той по време на издирването на Харис. Да, във Виена с Франк Доудъл, който тогава бе шеф на бюрото в Австрия и планираше екзекуцията на пенсиониран генерал от Източния блок на име Брано Сев. Доудъл бе нервен — старец, прекарал осемдесетте и деветдесетте години зад бюро — и в същото време развълнуван, че отново изпълнява оперативна задача. Трябваше да наблюдава къщата и да даде знак, когато, както всяка събота, съпругата на Сев потеглеше на пазар в града, придружена от дъщеря си. Сев винаги си оставаше у дома. Според източниците им, работеше върху мемоарите си. По-късно Грейнджър сподели с Майло, че задачата им била услуга към някои източноевропейски приятели, които искали спомените на генерала да си отидат заедно с него. Грейнджър намекна, че и американското правителство можело да пострада от историите на стареца.
Всичко мина гладко. Доудъл даде сигнала, а Майло проникна в къщата през прозорец на първия етаж. Качи се предпазливо по стълбите и откри стария военен в кабинета му. Изненада се от това колко дребен и слаб изглежда бившият генерал. Майло извади пистолета си и старецът, чул звука, се обърна. На лицето му се изписа изненада, която премина бързо. Брано Сев поклати глава и каза на немски:
— Доста се забави.
Това бяха последните му думи.
Майло разрита жаравата, изсипа последните капки водка и запали останалите парченца. Най-после всичко се превърна в пепел.
24
Тина беше резервирала стаи в грозилище с червен покрив, наречено „Карибския курорт на Дисни“, където дори във фоайето имаше ниски пилони и дебели въжета, предназначени да внасят ред в опашките, сякаш чакаха за поредната въртележка. Комплексът бе пълен с ресторанти с непозната никъде по света кухня и, след всеки дълъг ден, прекаран в следване на Стефани по различните привлекателни за нея места, те се тръшваха изтощени в някое от заведенията, поръчваха си спагети или начос и после се мотаеха по претъпкания „плаж“ около изкуственото езеро.
Въпреки първоначалния си прилив на сарказъм, след втория ден Тина вече не се дразнеше толкова от реалността в Дисни. Имаше нещо упояващо в предвидимостта и удобствата, които ги заобикаляха във всеки момент. Ако се пренебрегнеха внезапните буйства на хлапетата, тук нямаше хаос или опасности. Нищо не бе свързано с жалките истории от мрачната страна на планетата, онзи паралелен свят, в който работеше съпругът й.
Във вторник вечер, след дългия телефонен разговор с Грейнджър, прекъснал вечерята им, Майло дори спомена, че май било време да напусне Управлението.
— Вече не искам да се занимавам с това — каза той.
И изглеждаше изненадан, че Тина не скочи да го разцелува и поздрави.
— С какво възнамеряваш да се захванеш? — попита тя.
— С каквото и да е.
— Но уменията ти са строго профилирани, Майло. А и каква автобиография ще представиш?
След като помисли по въпроса, той отговори:
— Консултантска работа. Охрана за големи компании.
— Аха — кимна тя. — От армията към индустрията. Как не се сетих!
Той се засмя. Това й достави удоволствие и се любиха бурно, което й достави още по-голямо удоволствие.
Беше един от онези редки моменти, когато си достатъчно възрастен да оцениш хубавото, защото истината е, че то може никога повече да не се повтори. Щастие. Въпреки интригите и опасностите в света на Майло, тук в света на Дисни имаха малък оазис.
Но като всяко хубаво нещо, и това приключение се оказа кратко и се срина на третия ден.
— „Космическата планина“ — изкрещя Стефани, надвиквайки шума наоколо.
Майло, който я държеше за ръка, сведе очи към нея с объркано изражение.
— Да, ето го — посочи той. — „Космическият фонтан“.
— Не фонтан! Планина!
Той се завъртя към Тина.
— Можеш ли да разбереш и дума, която това хлапе казва?
С изненадваща точност Стефани го срита в кокалчето на крака. Майло заподскача на един крак, стенейки.
— А, планината.
Тина забърза след тях.
Регистрираха се за возенето с картата, която им позволяваше да се мотаят наоколо вместо да чакат на опашка в продължение на четиридесет и пет минути. Изслушаха разговора на Стефани с Мини Маус, после отидоха да купят нещо за хапване.