— Моля те. Трябва да останеш тук. След малко ще дойдат няколко души да ме търсят. Отговори на въпросите им. Не пази нищо в тайна. Те знаят.
— Какво знаят? — извика Тина. — Какво си направил?
Майло се усмихна накриво.
— Истината е, че не съм направил нищо. Поне нищо нередно. Чуй ме добре. Искам да отидеш в Остин. Остани при родителите си за няколко дни. Дори за седмица.
— Защо?
— Искаш да си починеш. Това е. Ясно ли е?
Тина кимна зашеметена.
— Добре.
Той се върна при куфара, извади малка плоска раница и я напълни с дреболиите, които опаковаше всеки път, когато пътуваха някъде. Добави айпода си и телена закачалка от гардероба. Тина се зачуди защо. Събирането на багажа му отне само минута и половина. Той дръпна ципа на раницата, взе телефона си, нахлузи маратонките си и седна до нея на леглото. Когато вдигна ръка, тя потръпна неволно. Изумлението в очите му я накара да се почувства ужасно.
— Ела тук — каза тя и го целуна по устата.
Майло прошепна в ухото й:
— Не искам да го правя. Налага се.
— Напълно съм объркана.
— Знам.
— Ще правиш онова, което си правил навремето? — прошепна тя.
— Мисля, че това е единственото, което мога да направя.
Той я целуна отново, отиде до вратата, но се върна.
— Целуни Стефани от мен. Кажи й, че съм заминал в командировка. Тя е свикнала с това — помоли той.
После изчезна.
Тина не знаеше колко време измина, макар надали да бяха повече от седем или осем минути, през които седя вторачена във вратата, объркана от всичко, което не разбираше. Внезапно чу шум отвън — стъпки — после тишина. Навлече халата си и в същия миг някой потропа с юмрук по вратата. Тя се втурна да отвори преди Стефани да се събуди. Озова се срещу жена, която я гледаше напрегнато и държеше затворен портфейл.
— Къде е той? — попита жената.
Със забележителна сила, Тина сграбчи ъгълчето на картата на жената и прочете „Министерство на вътрешната сигурност“ и името Джанет Симънс. Отвори уста, за да попита дали носеха заповед за обиск, но вече бе прекалено късно. Джанет Симънс и едрият мъж, който не й показа картата си, бяха в апартамента и отваряха различните врати.
Тогава Тина чу студения глас на Стефани:
— Престанете! Опитвам се да спя!
25
Майло целуна жена си отново, отиде до вратата, но се върна. Тина изглеждаше миниатюрна в огромното легло.
— Целуни Стефани от мен. Кажи й, че съм заминал в командировка.
Той осъзна колко често казваше това.
— Тя е свикнала с това.
Втурна се по външното стълбище към паркинга. Сред песента на щурците в хладната нощ чу ръмженето на два двигателя.
Просна се на земята и запълзя по тревата към паркираните коли. Фарове осветиха хотела. Минаваше десет и почиващите бяха или в близките семейни клубове или спяха, изтощени от висенето по опашки в жегата. Нищо нямаше да ги събуди.
Сгушен между субару от Тексас и мазда от Флорида, Майло чу колите да паркират и вратите им да се отворят. После чу женски глас. Познат. Надникна през страничния прозорец на субаруто и ги загледа как се движеха по тревата. Специален агент Джанет Симънс вървеше начело, следвана от трима мъже, стиснали служебни пистолети. Симънс се качи по стълбите. Джордж Орбах бе зад нея. Останалите двама останаха отпред и се разделиха, за да проверят изходите.
Покрай Ева.
И Адам.
Тръгвай, Майло.
Сега? Но аз съм с…
Симънс идва да те прибере. Вече е наблизо. Тръгвай.
Майло погледна към хотела и видя терасата на спалнята, където Тина бе оставила лампата светната. Докато наблюдаваше, взе мобилния си телефон, извади батерията и сим картата, прибра ги в джоба си и се замисли за следващия си ход.
Прозорецът вдясно от терасата се освети. Това беше дневната. Очевидно, Симънс бе решила първо да почука, за което й бе благодарен. На тревата пред него, един от агентите отстъпи назад, за да вижда терасата по-добре и да се увери, че никой няма да скочи от нея. През прозореца Майло видя силуети — Тина, Джанет Симънс и Джордж Орбах. Зачака търпеливо, за да се увери, че не са събудили дъщеря му. Чу само песента на щурците и приглушеното мърморене на гласове. После силуетите се раздвижиха из апартамента.
Все още приклекнал, той мина предпазливо между колите и стигна до края на паркинга. Разкопча раницата си и извади телената закачалка. Изправи я, после изви малка кукичка в края и затърси по-стар модел кола. Не беше лесно — курортът бе пълен със семейства от средната класа, които сменяха колите си на всеки четири години, но най-после забеляза ръждясала тойота терсел от края на осемдесетте години. Пъхна закачалката между прозореца и вратата.