Майло огледа вещите си. Във Флорида му се наложи да изхвърли закачалката, за да избегне неудобни въпроси от страна на охраната на летището, но знаеше седем други начина да отвори кола, ако се наложи. Разполагаше с паспорта и кредитните карти на Долан, но не искаше да ги използва повече от необходимото. Най-добре бе да работи с пари в брой, а в портфейла му все още имаше двеста и шестдесет долара, които нямаше да му стигнат за дълго в Ню Йорк.
Похарчи двадесет и пет долара за микробуса до града и стигна до „Гранд Сентръл“ в един часа. Излезе в сянката на небостъргача на „Метлайф“ и се отправи към хотел „Гранд Хаят“. Грабна туристическа карта и седна в огромното, украсено с огледала фоайе, близо до мраморен фонтан.
Бяха му нужни пет минути, за да изготви плана си. Въобще не можеше и да мисли за Авеню на Америките. Дори и да се обадеше на Грейнджър, за да си уредят среща някъде другаде, нямаше представа какво бе положението му в Управлението. Единственото, което Грейнджър му бе казал, бе: „Тръгвай!“ След риска на снощното му обаждане, Майло не искаше да го накисва в повече неприятности.
Смъкна се в метрото и си купи еднодневна карта за седем долара, после се качи на влака до Петдесет и трета улица и Музея на модерното изкуство. Подмина тълпите, които чакаха да влязат в галериите и се отправи към магазина за сувенири. Беше идвал тук преди месец с Тина и Стефани, по време на изложбата на Ван Гог. Бяха дошли заради Стефани, но с изключение на кратък коментар за избора му на цветове, тя не се въодушеви много от едноухия холандец. Но в магазина за сувенири определено се оживи. Майло също хареса магазина и разгледа с интерес странно бижу, което се надяваше да е още там. Обиколи стъклените щандове и го намери: колекция от магнитни гривни, проектирана от Терънс Келеман.
— Мога ли да ви помогна? — попита тийнейджър в рекламна тениска на музея.
— Това, моля.
Бижуто беше забележително с простотата си. Серия от около стотина никелирани пръчици, захванати една за друга благодарение на магнетизма. Майло го отвори, за да провери издръжливостта му, после го сглоби обратно. Да, можеше да свърши работа.
— Ще го взема — каза той на момчето.
— Да го опаковам ли за подарък?
— Мисля, че ще я сложа сега.
Олекнал с четиридесет и пет долара, той се отправи на юг към „Лорд и Тейлър“ на Пето авеню и Тридесет и осма улица. Замота се край входа, близо до отдела за козметика, оглеждайки охраната. Тя се състоеше от прост детектор от две колони с кабели, които водеха към стената. Нямаше кой знае какво значение, но все пак бе добре да знае.
Качи се на третия етаж, където бяха изложени мъжките дрехи. Разглежда костюмите през следващия половин час и накрая се спря на прилично скъп „Кенет Коул“. Ръкавите на сакото бяха доста дълги и скриваха новата му гривна, но иначе му прилягаше великолепно. Да, костюмът бе отличен. При това, отговаряше на едно от най-важните правила в Туризма — винаги да изглеждаш като бизнесмен.
Застанал в пробната, той свали гривната и потърка крайчето й в магнетизираните алармени ленти на костюма. Знаеше, че на теория, това трябваше да свърши работа, но не бе убеден, докато след около минута, чу мекото изщракване на лентата. Свали я внимателно. След като освободи ризата, панталона и обувките, премести портфейла и ключовете си в новите дрехи.
Когато излезе от пробната, един от младите продавачи го наблюдаваше. Майло се огледа пресилено тревожно наоколо, надигна се, за да погледне над закачалките и извика:
— Джанет?
После тръгна към продавача.
— Хей, видя ли ниска жена с обица на носа?
Продавачът услужливо се втурна да му помогне.
— Може да е слязла долу в женския отдел.
— Не може да остане на едно място и за минута — изсумтя Майло и посочи стълбите. — Мога ли да изтичам долу и да й покажа костюма?
Продавачът сви рамене.
— Разбира се.
— Страхотно. Благодаря.
Майло се върна в пробната и взе раницата си.
— Можете да я оставите тук — уведоми го продавачът.
— Да не мислиш, че не гледам „Ченгета[5]“? Ще я взема със себе си. Има ли проблем?
— Не. Просто върни костюма.
— Както казах, гледам „Ченгета“. Нямам желание да се озова на капака на полицейска кола.
Продавачът се засмя. Майло му намигна.
В три часа, облечен в новия костюм, стоеше до обществен телефон на Девето авеню, близо до гара „Пен“ и срещу бар, украсен с четирилистна детелина, на име „Бларни Стоун“[6]. Майло пъхна монета в автомата и набра номера на личния телефон на Грейнджър. След три позвънявания, чу гласа на стареца.
6
Блок от син камък, вграден в парапета на бойната кула на замък „Бларни“', Ирландия. Според легендата, ако целунеш камъка, биваш дарен със сладкодумие — Б. пр.