— Да?
Майло заговори, имитирайки южняшкия провлечен говор на Шарън:
— Да, Томас Грейнджър ли говори?
— Да.
— Ами… аз съм Джери Елис от „Химическо чистене Елис“. Вчера оставихте ризите си тук. Някой загуби разписката, но знаем, че искате доставка у дома, нали?
Грейнджър замълча за миг и Майло се уплаши, че не го бе разбрал. Но след секунда, старецът каза:
— Да, точно така.
— Добре. Разполагаме с адреса ви, но не знаем в колко часа да направим доставката. Кога тази вечер трябваше да доставим ризите?
Кратка пауза.
— Шест часа. Удобно ли е?
— Няма проблем, господин Грейнджър. Ще изпълним поръчката.
Майло влезе в „Бларни Стоун“. Беше тъмно и унило място, украсено със снимки на прочути ирландци от киното, литературата и музиката. Той се настани на столче до бара срещу Боно и на два стола разстояние от слаб небръснат тип, който приличаше на редовен клиент. Барманката, застаряла червенокоса хубавица, звучеше повече от Джърси отколкото от Дъблин.
— Какво ще пиеш?
— Водка. „Смирноф“.
— Имаме само „Абсолют“.
— Добре, тогава ще пия "Абсолют“.
Тя премери дозата, а Майло се завъртя, за да вижда добре обществения телефон на отсрещната страна на улицата. Извади цигара „Давидоф“. Барманката поднесе чашата му.
— Знаеш, че не може, нали? — каза тя.
— Какво?
— Това — посочи тя цигарата в устата му.
— А, да. Съжалявам.
През следващия половин час Майло седя упорито в бара. Времето бе достатъчно, за да научи, че никой не бе проследил обаждането му. Също така бе достатъчно за барманката да започне разговор с него, който той отхвърли. Редовният клиент се възмути от грубите му маниери. Майло се зачуди дали да не изкара яда си на пияницата, но се уплаши, че може да го убие, затова плати сметката си и излезе кротко.
Взе влака на Осемдесет и шеста улица, където намери малко френско кафене с пресен хляб и миниатюрни кафенца, сгушено сред високите кооперации. Седна на маса на тротоара, за да може да пуши.
Във вестниците нямаше нищо. Ако Симънс разполагаше с нещо неопровержимо срещу него, можеше да накара да пуснат снимката му в основните вестници, заедно с неясно обвинение в тероризъм. Но пък можеше и да не го направи. Министерството на вътрешната сигурност рядко пускаше снимки на терористи по вестниците, тъй като не искаше те да избягат и да поведат нова битка.
Без повече информация и без да знае какво бе предизвикало опита да го арестуват, бе невъзможно да предвиди следващия ход на Симънс.
Нуждаеше се от теория, която да обясни всичко, но нито едно от парченцата на мозайката не съвпадаше със следващото. Например, Тигъра. Майло можеше да повярва, че бившият турист го бе пуснал по следите на клиента, който го бе убил, за да получи възмездие. Но как този клиент бе получил достъп до досието на Майло? Тигъра му спомена само, че бе видял досието му. Но дали бе досието от Управлението или чуждо?
После идваше Анджела. Не беше продавала тайни на китайците, но някой друг го бе правил — как иначе щяха да се сдобият с бележката? Майло се замисли за китайците. Дали Гуанбу, разузнавателната служба на Народната република, знаеше, че Анджела е разследвана? И дали знаеха, че тя проучваше безценния им източник на нефт, Судан? Дали тя се бе приближила прекалено много до нещо важно без да знае?
Мислите му препускаха лудо. Всеки би могъл да подмени приспивателните й. Французите? Вероятно бяха осъзнали, благодарение на тъпия цветарски ван на Айнър, че Анджела бе наблюдавана. Но защо? Анджела поддържаше добри отношения с френското разузнаване.
Отговорът, ако въобще намереше такъв, щеше да дойде чрез Хърбърт Уилямс, клиента на Тигъра. Човек с лице, но без самоличност, служещ на интересите на X.
Прекалено много неизвестни. Майло дръпна ожесточено от цигарата. После извади айпода си с надеждата, че Франс Гал ще да премахне тревогите му.
Не се получи.
26
Огромният апартамент на Том Грейнджър на УестЕнд Авеню № 424, близо до Осемдесет и първа улица, бе купен от съпругата му Тери две години преди да почине от рак на гърдата. Кооперация „Уест Ривър“ бе фантастично място за човек от Управлението и, от време на време, хората мърмореха подозрително как Грейнджър може да си позволи да живее толкова нашироко. Но с изключение на апартамента и малка виличка до езеро в Ню Джърси, Грейнджър не притежаваше нищо. Повечето от собствените му пари се бяха изпарили по време на дългото безуспешно лечение на жена му.