В продължение на двадесет минути, докато слънцето залязваше зад небостъргачите, Майло наблюдаваше от сенките на училище „Калхун“ на отсрещната страна на улицата. Други обитатели на кооперацията се връщаха от работа и си бъбреха с жизнерадостния портиер. Пристигнаха и няколко доставки от „Федекс“, „Пица Хът“ и китайски ресторант на име „Ху Сун“. Майло тръгна към подземния гараж на Осемдесет и първа улица и последва лъскав ягуар надолу по рампата. Заобиколи внимателно края на паркинга, избягвайки охранителните камери.
Движеше се по позната пътека, изпитана и в други случаи, когато бе искал да се срещне със стареца тайно и да обсъдят неща, които никой от двамата не би трябвало да знае. Единственият риск бе входът към стълбището, който бе наблюдаван от камера, монтирана на тавана. Не можеше да направи нищо по въпроса, освен да прекоси обхвата й, извърнал лице настрани, така че камерата да улови само среден на ръст мъж, който влиза вътре.
Качи се пеша до осемнадесетия етаж, като си почиваше на площадките и чакаше да стане шест часа. Най-после стрелката на часовника му показа шест и той отвори вратата и надникна в меко осветения коридор, после се отдръпна рязко назад. На стол в края на коридора седеше един от доставчиците на „Федекс“ и си играеше с айпод.
Майло клекна до открехнатата врата и затвори очи. Зачака да чуе как доставчикът чука на вратата или приятното прозвънване на асансьора, който щеше да го смъкне обратно във фоайето. Но в продължение на пет минути не чу абсолютно нищо. И тогава разбра. Надникна отново и този път очите на доставчика бяха затворени. В едното му ухо бе слушалката на айпода, а в другото — жица с телесен цвят, която водеше към яката му.
Майло затвори вратата безшумно. Причината бе обаждането му. Управлението или бе проследила предупредителното обаждане на Грейнджър снощи, или, използвайки телефонните дневници, бяха проследили обаждането на Джери Елис от обществения телефон.
Не можеше да направи нищо. Върна се долу, свали сакото си и го сгъна пред корема си, после влезе в гаража на заден ход. За камерата щеше да изглежда като човек, който носи кашон. Излезе бързо от кооперацията.
Том Грейнджър не беше глупав. Беше изкарал на оперативна служба повече от половината от Студената война и определено знаеше какво става. Затова Майло се върна в сянката на училище „Калхун“, седна на ниския парапет и зачака. След един час, минаващо хипи си изпроси цигара от него и го попита какво чакаше. Майло отговори, че чака приятелката си.
— Жените в наши дни, а? — ухили се хипито.
— Да.
Търпението на Майло бе възнаградено. Малко след седем, когато градът бе осветен ярко, портиерът отвори вратата на кооперацията, за да направи път на Грейнджър. Старецът зави към Осемдесет и първа улица и се отправи към Сентрал Парк. Не се оглеждаше наоколо. Минута по-късно, портиерът се появи отново и отвори вратата на друг човек, облечен в костюм, а не в униформа на „Федекс“. Мъжът излезе на тротоара и, говорейки по телефона си, също пое по Осемдесет и първа улица.
Майло го познаваше. Рейнолдс, четиридесет и петгодишен бивш оперативен агент, приключил наскоро службата си в посолството. Майло го последва на една пресечка разстояние.
Тримата мъже прекосиха „Бродуей“ и завиха наляво по „Амстердам“, където Грейнджър влезе в ресторант „Ланд Тай“. Сянката му зае позиция на отсрещната страна на улицата до мексикански ресторант. Майло зачака до южния ъгъл на пресечката.
Старецът остана вътре по-малко от десет минути и излезе с найлонова торба, пълна с кутии с храна. Майло се отдръпна в сянката. Грейнджър се появи на ъгъла и вдигна торбата високо, за да надникне вътре. После спря до кофа за боклук.
Майло прикова очи в Рейнолдс, който наблюдаваше как Грейнджър извади кутия, отвори я, подуши я и я върна в торбата. После извади по-малка кутия, подуши съдържанието й, поклати глава с отвращение, метна кутията в кофата и продължи към дома си. Рейнолдс го последва, но Майло — не.
По целия път до ресторанта, Майло бе нащрек за втора или трета сянка. Наблюдението обикновено се вършеше от тричленни екипи, но той се сети, че Фицхю, който сигурно стоеше зад това, бе наредил на Рейнолдс да поеме работата. Фицхю не искаше да привлича внимание към случая и бе решил да използва малък екип — Рейнолдс и човека в униформата на „Федекс“, когото Майло не познаваше.
След като двамата мъже се скриха от погледа му, Майло отиде до кофата, грабна леката картонена кутия и тръгна бързо по „Амстердам“, после на изток по Осемдесет и втора към Сентрал Парк. По пътя отвори кутията, извади малко листче от нея и метна кутията в друга кофа за боклук.