Е, поне вече знаеше, че не можеше просто да се обади на Даян Морел и да си побъбрят за Анджела Йейтс и полковник Лиен. Ако се обадеше в ДЖСЕ и поискаше да го свържат с нея, щяха да открият местонахождението му за минута, да го прехвърлят на Управлението, а разговорът щеше да продължи съвсем кратко. Майло се нуждаеше от повече време с госпожица Морел. Той извади батерията от телефона си и метна сим картата в кошче за боклук.
***
Осем часа по-късно, в един петъчен следобед, набит посивял немец сравни паспортната му снимка с добре облечения, но изморен бизнесмен пред себе си.
— Господин Лайънъл Долан?
— Да? — усмихна се Майло.
— По работа ли сте тук?
— Слава богу, не. Туризъм.
Простата думичка го накара да потъне в нежелани спомени. Майло си припомни всички летища, граници, митничари и куфари. Припомни си и цивилните полицаи и агенти, стиснали вестници в ръце, и времената, когато самият той държеше същите вестници, седнал на някое летище в очакване на свръзката си, която понякога не пристигаше. Летището във Франкфурт, един от най-големите и грозни европейски центрове, го бе приютявало много пъти.
Чиновникът на гишето му върна паспорта и каза:
— Приятна ваканция.
Майло понесе раницата покрай митничарите, които, също като повечето европейски чиновници, не притесняваха хора с елегантни костюми и вратовръзки. Прекоси препълнения с хора салон за получаване на багажа и се отправи към изхода. Излезе навън и запали цигара. Не беше така вкусна, както очакваше след дългия полет, но все пак я изпуши и се насочи към обществения телефон до стоянката за таксита. Набра номера, който бе наизустил някъде над Атлантическия океан.
Телефонът звънна три пъти.
— Да?
— Последната камила — каза Майло.
Кратка пауза, после:
— Припадна на обед?
— Аз съм, Джеймс.
— Майло?
— Можем ли да се срещнем?
Айнър не звучеше особено зарадван от обаждането му.
— Ами… върша работа в момента.
— Точно сега ли?
— Да.
Гърлото на Майло се сви, когато чу приглушен глас, който се опитваше да изпищи. Познаваше този звук. Издаваха го хора, чиито усти бяха запушени.
— Кога ще си свободен? — попита той.
— Дай ми… не знам. Четиридесет минути?
— Къде?
— В момента съм в „Дойче Банк“, така че…
— Кулите близнаци?
— Да.
Майло си го представи в кабинет на един от горните етажи на прочутите стъклени кули в центъра на финансовото сити. Някой нещастен директор стоеше овързан и със запушена уста под бюрото си, а Айнър спокойно си уреждаше срещи по телефона. Майло бе забравил колко груб занаят бе Туризма.
— Слушай, знаеш ли къде е операта във Франкфурт? Да се срещнем пред нея към два. Ще имам шанс да докажа, че не сме некултурни тъпаци.
— Трябва ли да казваш подобно нещо, Джеймс?
Айнър изсумтя.
— Този тип ли имаш предвид? След десет минути няма да може да каже и дума.
Стоновете на мъжа прераснаха в писъци.
28
Той се качи на чист, полупразен влак до Хауптбанхоф, където преметна раницата през рамо и тръгна пеша към „Фриденсбрюке“. Вместо да прекоси моста, зави наляво покрай река Майн. Всичките добре облечени бизнесмени, тийнейджъри и пенсионери му напомниха за Париж. Само преди седмица.
Грабна сандвич с шницел от уличен продавач и тръгна към парка до площад „Вили Бранд“, където седна на пейка и се загледа в стъклената модерна фасада на операта. Въпреки увереността на Айнър, че може да говори свободно пред пленника си, Майло държеше под око минувачите. Това бе навик, който бе загубил през последните шест години, но трябваше да възстанови, ако искаше да остане на свобода.
Всички туристи знаеха колко важно е да бъдат постоянно нащрек. Когато влизаш в стая или в парк, незабавно оглеждаш изходите за бягство. Преценяваш и потенциалните оръжия — стол, химикалка, нож за писма и дори ниско увисналия клон на дървото зад пейката. В същото време се вглеждаш внимателно в лицата наоколо. Наблюдават ли те? Или се преструват на абсолютно незаинтересувани, както е присъщо на туристите? Защото туристите рядко са активни — най-добрите довеждат теб при себе си.