Тук в слънчевия парк, той забеляза близо до бордюра жена, която имаше проблеми с колата си. Типичен капан. Преструваш се на изтощен и раздразнен, докато мишената реши да ти помогне. После е в ръцете ти.
Две деца на около дванадесет години играеха до основата на огромен осветен билборд. Друг потенциален капан, тъй като туристите понякога използваха и деца за целите си. Едното дете пада и се преструва на наранено и ти отиваш да му помогнеш. Тогава „родителят“ пристъпва към теб. Проста работа.
А там, в източния край на парка, студент правеше снимки на небостъргача на Европейската централна банка. Фотографите се мотаеха навсякъде из подобен град и лесно можеха да те заснемат от всички посоки.
— Горе ръцете, каубой!
Майло едва не падна от пейката, когато подскочи и се завъртя стреснато. Айнър стоеше, насочил пръста си към него и се хилеше весело.
— Господи!
— Загубил си форма — отбеляза Айнър и прибра ръка в джоба си. — Продължавай така, старче, и ще умреш преди залез-слънце.
Майло си пое дъх и пренебрегна опасното биене на сърцето си. Ръкуваха се.
— Разкажи ми какво знаеш — каза той.
Айнър кимна към операта.
— Да се поразходим.
Тръгнаха бавно натам.
— Не е каквото си мислиш — каза Айнър. — Не са призовали на помощ туристите. Още не си толкова важен. Том ми каза да те очаквам.
Ако това бе вярно, Майло можеше да си позволи да почувства облекчение. Започваше да вярва, че ако Айнър бе по петите му, можеше да му създаде сериозен проблем.
— Том каза ли ти защо да ме очакваш?
— Научих това от другаде. Закусвах с приятелка от консулството. Тя не е…
Той замълча, когато стигнаха до улицата, и се замисли как да се изрази по-добре.
— Тя не е риск за сигурността, но не и светица. Съобщи ми, че са получили съобщение до всички посолства и консулства да следят за появата на Майло Уийвър.
— Съобщение от Управлението?
— От Държавния департамент.
— Търсят ли ме?
— Ами тези съобщения не се получават често. Търсят те. Доколкото разбрах, следата, водеща към теб, е изстинала в Истанбул.
Прекосиха улицата и Майло изпита леко съжаление към холандеца, чийто телефон бе послужил като магнит за всички агенти на Управлението в Турция. Съжалението му премина обаче, когато осъзна, че проучвайки холандеца и откраднатата му карта, те със сигурност бяха разбрали, че Майло е излетял от „Кенеди“, а след няколко часа щяха да знаят и кога.
— Приключи ли тук? — попита той.
Туристът погледна часовника си.
— Приключих още преди осемнадесет минути. Целият съм твой.
Майло отвори вратата и я задържа за него.
— Имаш ли кола?
— Винаги мога да намеря кола.
— Добре.
Влязоха в просторното модерно фоайе. Айнър зави към кафенето на операта, но Майло го хвана за ръка и го поведе по страничния коридор към тоалетните.
— Знаеш ли по-добро място за пиене? — попита туристът.
— Знам друг изход. Ела.
— Господи, Майло, наистина страдаш от параноя.
Майло можеше да отвори вратите само на по-стари модели коли, но Айнър разполагаше с по-добър инструмент — малко дистанционно. Насочи го към един мерцедес, натисна червен бутон и зачака дистанционното да провери възможните комбинации. След четиридесет секунди чуха изключването на алармата, после вратите се отключиха с леко изщракване. Айнър стартира колата за по-малко от минута. Потеглиха извън града и Айнър попита:
— Накъде?
— Париж.
Туристът не се впечатли.
— Ще трябва да внимаваме няколко часа, докато стигнем до Франция. В случай че собственикът на колата съобщи за изчезването й.
— Карай по-бързо тогава.
Айнър се подчини. Изфучаха от града и се понесоха по магистрала АЗ, която ги отведе до Висбаден. Там се качиха на широката А6, която щеше да ги заведе до Франция.
— Ще споделиш ли? — попита Айнър.
Майло се вторачи през прозореца в околния пейзаж.
— Искам да поговоря с Даян Морел, наречена още Рене Берние.
— Писателката-комунистка?
— Същата.
— Какво очакваш от нея?
— Яснота. Китайският полковник бе причината да започнем да проучваме Анджела.
— И?
— И какво?
— Има ли причина да се нуждаеш от помощта ми? Господи, Майло, очакваш хората да ти повярват ей така.