— Имате ли цигари? Оставих моите в офиса.
Майло извади кутия „Давидоф“ и й запали цигарата.
Морел дръпна силно, издиша дима и погледна цигарата.
— Не са много добри.
— Съжалявам. Говорихте ли със съседите на Анджела? Тя е взимала приспивателни редовно, така че вероятно са били подменени в петък през ден. Някой съсед може да е видял убиеца да влиза в кооперацията.
— Взимала е приспивателни всяка нощ?
— Може би. Не знам.
— Това не е много разумно — каза тя, после се вторачи в масата. — Анджела беше ли потисната?
— Не изглеждаше потисната.
— Говорихме със съседите. Няколко описания, но в град с размерите на Париж работници по поддръжката и доставчици се появяват редовно.
— Някой подозрителен?
Морел поклати глава.
— Казаха, че Анджела нямала много посетители.
— Говорихте ли някога с нея? Имам предвид през последната година.
— Понякога. Все пак бяхме в същия бизнес. Останахме нещо като приятелки.
— Тя разпитваше ли ви за информация?
— Понякога и аз го правех.
— Някога пита ли ви за Ролф Винтенберг?
Французойката примигна.
— Веднъж. Искаше да знае дали разполагаме с нещо за него.
— И?
— Не.
— Ами Рахман Гаранг?
Изражението на Морел се промени. Каквото и доверие да бе изпитвала към Майло, то се изпаряваше бързо.
— Това беше грешка. Ние допускаме грешки понякога, също като ЦРУ.
Той разбра.
— Не ми пука за това. Но Анджела работеше с него, опитвайки се да разбере кой уби молла Салих Ахмад. Помогнахте ли й с това?
Морел отново поклати глава.
— Говорихме за последен път преди две седмици. Седмица преди… — тя се размърда нервно на стола. — Анджела беше разстроена от смъртта на оня дребен терорист. Искаше да знае дали ние сме го убили.
— Какво й казахте?
— Истината. Не знаехме нищо по въпроса.
Майло не се съмняваше в това. Преди две седмици, когато бе научила за убийството на Рахман Гаранг, Анджела сигурно бе започнала да подозира всекиго. И като всеки добър следовател, бе проучила всичко възможно.
Морел погледна празната си чаша.
— Говорихте за полковник Лиен по-рано…
— Да.
— И за лаптопа му.
— Точно така.
Тя се почеса по врата.
— Господин Уийвър, Лиен нито веднъж не донесе лаптопа си във вилата. Никога дори не го изнесе от посолството в Лондон. Това би било непростим риск за сигурността.
— Вероятно не сте го видели.
— Виждах всичко, което носи със себе си.
— Но това е… — той замълча.
Искаше му се да каже „невъзможно“, но всъщност не беше. Означаваше само, че някой, между ферибота, където Лиен бе получил инфаркт, и офиса на Грейнджър в Ню Йорк, лъжеше.
Морел се вгледа в променящото се изражение на лицето му.
— Това е новина за вас, нали? — попита тя.
Нямаше смисъл да я лъже, затова не го направи.
— Мисля, че трябва да разберете защо получавате толкова недостоверна информация — посъветва го тя.
— Права сте — кимна Майло, а когато Морел не отговори, добави усмихнато. — Чух, че романът е много добър.
— Какво?
— Романът, който би трябвало да пишете.
— О, това ли — усмихна се тя и се облегна назад. — Преди няколко години една програмистка в министерство на външните работи се самоуби. Нищо подозрително, но дълго време бе предавала информация на кубинското си гадже. Оказа се запалена марксистка. Нали разбирате, във Франция Маркс още не е мъртъв. Когато проверихме вещите й, намерихме романа, който бе написала. Не го бе показала на никого. Предполагам, се е надявала да бъде открит и публикуван след смъртта й. Вместо това, аз го използвах, за да убедя полковник Лиен, че съм не само хубава, но и литературен гений. Понякога ми става жал за момичето.
Морел зарея поглед меланхолично, затова Майло каза:
— Трябва да знаете, че тя наистина ви обичаше.
— Какво?
Думата сякаш я ужаси.
— Анджела. В кафенето ми каза, че била зарязана от френска аристократка. Това сте били вие.
Морел се заигра с подгъва на мърлявата покривка.
— Аристократка? — учуди се тя.
— Считайте го за комплимент.
Тя кимна.
Майло попита нежно:
— Къде се срещахте?
— Какво имате предвид?
— Анджела не се доверяваше на никого. И би искала да запази връзката си в тайна. Особено, ако любовницата й е била френски агент.
Даян Морел сви рамене, но не отговори.
— Не сте се срещали в нейния апартамент, тъй като хората щяха да знаят. Не бихте го направили и във вашия апартамент, по същата причина. Трябва да е било някъде другаде.