Той занесе купчината документи в спалнята и намери Айнър пред отворения гардероб, където чупеше токчетата на обувките на Анджела и търсеше подходящи за скривалища кухини.
— Хайде — каза Майло. — Да изчезваме оттук.
Отнесоха документите в ресторант в Монмартър и започнаха да преглеждат информацията над агнешко печено.
— И казваш, че е свършила всичко това сама? — учуди се Айнър.
— Точно така.
— Била е по-добра отколкото си мислех.
— По-добра отколкото всеки от нас мислеше.
Започвайки от момента, за който бе разказала на Майло, Анджела се бе съсредоточила върху банковите документи на Ролф Винтенберг в Цюрих. Бе използвала връзките си и бе получила достъп до три други банки в града. В две от тях имаше открити от Ролф Винтенберг сметки, които бяха затворени от Самюъл Рот. На една от страниците бе написала:
„РВ — жител на Цюрих. Сам? Не. Коя компания? “
Зад бележката имаше списък от двадесет страници на компаниите в Цюрих, класифицирани според дейността им. Майло нямаше представа защо точно тези компании я бяха заинтересували, нито какви критерии бе използвала. След около четири страници, Анджела бе оградила „Угритек СА“ с черен маркер. Нищо не показваше как бе стигнала точно до тази компания, но очевидно имаше причини, може би скрити в някоя от другите страници, половината от които Айнър четеше.
Името му се стори познато, но му просветна едва когато прелисти следващата страница. Тя се оказа разпечатка от уебсайта на „Угритек“, компания, която разпространяваше технологии из Африка. И тогава Майло видя снимката. Хубав мъж с вълниста коса и съблазнителна усмивка. Надписът гласеше: „Директор: Роман Угримов“.
Майло въздъхна толкова шумно, че Айнър спря да чете.
— Намери ли нещо?
— Видя ли нещо за „Угритек“ там? Компания.
Айнър поклати глава и се върна към документите си. Майло затвори очи и си припомни единадесети септември 2001 г., десет и двадесет и седем сутринта, когато тринадесетгодишната Ингрид Кол бе паднала върху паветата на Венеция. После чу думите на Угримов: „Обичах я, копеле!“
Майло не можеше да каже, че мрази много хора. Омразата бе чувство, което не се запазваше за дълго в Управлението. Благодарение на огромното количество информация, до което човек имаше достъп, ставаше лесно да видиш гледната точка на хората, извършили зловещи престъпления. Но макар да знаеше доста за случилото се, Майло никога не бе успял да си обясни убийството на Ингрид Кол.
На тринадесети септември, след като се бе уверил, че бременната жена, Тина Кроу, е вън от опасност, той се измъкна от болницата и отиде в палата на Угримов. Посещението бе абсолютно безплодно и дори не можеше да го подкрепи с агресия заради дупките в гърдите си, но бе достатъчно да го накара да презира Роман Угримов. Руснакът вярваше прекалено много в собствената си недосегаемост. Не му пукаше колко престъпления е извършил — трябваше само да напише няколко чека. В Италия полицията го разпита само веднъж за смъртта на момичето. Скоро след това официалният доклад отрази историята, която бяха избрали, или им бяха платили, да повярват: горкото момиче се бе самоубило.
— Ето я — каза Айнър.
Майло примигна към поднесения му документ.
— Какво?
— „Угритек“.
Беше копие на статия на „Льо Тан“ от четвърти ноември, 2006 г., която разказваше за суданския министър на енергетиката и дипломатическото посещение на Ауад ал Джаз в Европа и страните, които бе посетил. Той бе търсил инвеститори за нова енергийна инфраструктура, за да подмени онази, унищожена от гражданската война. Във втората колона Анджела бе очертала с химикалка срещата между директора на „Угритек“, Роман Угримов, и министъра на енергетиката, която се състояла в дома на Угримов в Женева. На срещата присъствали и „различни американски инвеститори“. Адресът не бе съобщен.
Това значи бе връзката, която Анджела бе открила. Феноменална работа. Майло споделяше подозрението на Анджела, че парите за плащанията към Тигъра бяха дошли от „Угритек“. Осъзна, че късметът бе изиграл голяма роля — ако не бе онзи ужасен ден през 2001 г., Анджела надали би погледнала втори път към „Угритек“.
Защо обаче не бе споделила това с него? Възможно ли бе да не му бе вярвала?
— И накъде ни отвежда това? — попита Айнър.