— Отвежда само мен — отговори Майло. — Вече ти отнех прекалено много време.
— А тъкмо ми стана интересно. Имаме наемни убийства в Судан, компания за технологии, която ги поръчва, и изчезнали китайски лаптопи. Какво друго може да иска един турист?
Майло смекчи аргументите си. Не искаше да показва на Айнър, че върши всичко това, за да предпази самия себе си, но нищо не можеше да го убеди. Туристът бе започнал „работа“ и възнамеряваше да я завърши.
— Та, накъде?
Майло се зачуди дали допускаше грешка. Не само в това, че бе довел Айнър, но и с целия случай. Сети се, че ако бе позволил да го арестуват в Дисниуърлд, всичко вече можеше да е приключило. Но обаждането на Грейнджър не му остави време за размисъл. А сега можеше да си седи във всекидневната, да яде спагети и да слуша разказите на Стефани.
Туристите бързо научаваха, че размишленията са лукс, който само другите хора могат да си позволят. Туризмът не оставяше време за съжаления. Всъщност, те бяха пагубни за туристите. Затова той ги прогони и каза:
— Отиваме в Женева. Имаме ли достатъчно бензин?
Айнър поклати глава.
— Чакай тук. Мисля, че е време да се сдобием с нова кола.
34
Понякога Тина изпитваше чувството, че не оценява нещата достатъчно. Спомни си посещението си във Венеция и как бе мразила жегата, мръсотията и тълпите с туристи, както и кошмарно тежкото бебе в корема си. После обаче срещна Франк Доудъл и нещата се влошиха още повече.
Беше оставила първите хубави във Венеция да отминат без да ги оцени. Страхотно я биваше да пропусне това, което стоеше пред нея, и се зачуди дали и сега в Остин правеше същото.
Имаше някои прилики. Любимият й се бе изпарил като дим, а тя седеше и се потеше на задната тераса на родителите си. Жегата в Остин напомняше за тази във Венеция — влажна и мъчителна, когато човек напуснеше охладените от климатици къщи. И, също както във Венеция, тя бе сама с дъщеря си.
— Лимонада? — попита майка й, като надникна през плъзгащата се врата и й напомни, че всъщност не е сама.
— Разбира се, мамо. Благодаря.
— Връщам се веднага.
Хана Кроу затвори вратата, за да запази прохладата в къщата, а Тина се загледа в кафявата трева и умиращите тополи, посадени до оградата. Не, въобще не приличаше на Венеция. В предградията на север от Остин водата беше скъпоценна, а земята — просторна и празна. Хората живееха разделени от високи огради. Това бе напълно различен свят.
Хана донесе огромна пластмасова чаша, пълна с ледена лимонада, и седна на шезлонг до дъщеря си. Известно време просто седяха и гледаха тревата. Хана изглеждаше по-млада от петдесет и шестте си години. Кожата й бе постоянно порозовяла от тексаското слънце. Често й се искаше да бе родена с тена на съпруга си, Мигел, но поне се радваше на мургавата кожа на дъщеря си, която бе наследила най-доброто от двата свята. Най-после Хана каза:
— Не си се чувала с него, нали?
— Няма да се обади отново.
— Разбира се, че ще се обади.
Тина се дразнеше, задето майка й не можеше да проумее положението.
— Не може да се обади, мамо. Управлението мисли, че е извършил нещо нередно и той трябва да им докаже, че е невинен преди да може да ми се обади отново.
— Но поне едно обаждане…
— Не, мамо. Едно обаждане и ще го проследят за нула време. Още не може да рискува.
Майка й се усмихна тъжно.
— Знаеш как звучиш, нали?
— Да, знам. Параноя.
Хана кимна.
— Не е така. Видя колата, паркирана пред дома на семейство Шефилд, нали? Показах ти я.
— Сигурна съм, че това са приятели на семейство Шефилд.
— Защо тогава не излизат от колата, мамо?
Откак бе пристигнала тук преди два дни, Тина все още не успяваше да впечатли майка си с тези подробности. Баща й схвана положението, защо тогава майка й не можеше?
— Е, хубаво е, че сте тук — каза Хана. — Не сме виждали Стефани от месеци.
Тина затвори очи. Как наистина можеше да очаква майка й да разбере? Родителите й знаеха, че Майло работи за ЦРУ, но вярваха, че е анализатор, работещ с поверителна информация, която не му позволяваше да обсъжда службата си по време на семейните вечери. Никога не научиха историята за първата им среща и нямаха представа, че Майло бе от онзи вид служители на Управлението, които носеха оръжие и имаха право да го използват.
Мъжете, настанени в колата пред дома на семейство Шефилд, работеха за жената, която бе съсипала ваканцията им. Специален агент Джанет Симънс. Макар първото й впечатление да бе, че Симънс е най-проклетата кучка, която някога бе срещала, сега, няколко дни по-късно, Тина си припомни как агентката се бе опитала да се държи разумно.