Оставиха колата зад хотела. Беше почти един през нощта, но пристанището бе оживено и се чуваше музика. Това събуди Айнър, който защрака с пръсти в ритъма на самбата, носеща се от яхта в средата на езерото.
Туристът реши да плати стаите им с една от петте кредитни карти, които носеше в портфейла си, издадена на името на Джак Месърстейн. След като получиха ключовете от две съседни стаи на четвъртия етаж, Айнър му прошепна:
— Качвай се. Аз ще се отърва от колата.
— Сега ли?
— Познавам един човек, който познава друг полезен човек. И никога не спи.
— Мога ли да използвам телефона ти?
Айнър се поколеба.
— Не се тревожи — успокои го Майло. — Няма да звъня у дома.
Това поне беше вярно. Просто искаше да се увери, че Айнър още не бе получил нови заповеди.
Преди да се качи горе, той провери телефонния указател във фоайето. Номерът на Угримов не бе отбелязан. С картата на Долан Майло изтегли малко швейцарски франкове от банкомата, после разпита един от администраторите за Роман Угримов. Спомена, че той бил негов стар приятел, който живеел наблизо. Да, чиновникът познаваше Угримов — човек с такова зашеметяващо богатство не оставаше невидим. Дали чиновникът знае къде живее Угримов? Мъжът погледна парите, поклати глава тъжно, но срещу още няколко банкноти насочи Майло към красива проститутка, която пиеше вино в хотелския бар. Жената го помисли за клиент и го докосна нежно по ръката. След като Майло й обясни какво искаше, тя се отдръпна назад.
— Ченге ли си?
— Не. Стар приятел.
— Клиентите ми плащат за дискретността, господин Стар Приятел.
— Позволете ми и аз да платя.
Оказа се, че Роман Угримов не е от нейните клиенти, но кръгът от женевски проститутки от нейната класа бе малък и тя познаваше едно момиче.
— Много младо, нали разбираш. Той ги харесва млади.
За двеста и петдесет франка, което бе около двеста долара, тя се обади на приятелката си и записа адреса на Угримов върху подложка с реклама на бира.
Стаята носеше гръмкото име „делукс“ и наистина не приличаше на стотиците стаи от средната класа, в които бе пребивавал по време на стажа си като турист. Таблата на огромното легло бе тапицирана с великолепна дамаска. Имаше и кът за дневна с елегантни канапета. Цялата стая въплъщаваше лукса на стария свят. Мраморната вана бе за двама. Прозорецът гледаше към езерото, яхтите и светлините на града.
Ама че загуба е да съм тук без семейството си, помисли си той.
36
Пропуснаха закуската и, след като потеглиха, Айнър обясни, че е закарал откраднатото рено на приятел, който имал работилница за разглобяване на коли в предградията на Женева. В замяна, приятелят му бе дал откраднато в Испания деу, пребоядисано и регистрирано под ново име с швейцарски документи. За евтина кола, деуто возеше чудесно, дори по планинския бряг на Женевското езеро.
— Изглеждаш по-добре тази сутрин — отбеляза Айнър. — Свежи идеи?
— Не, просто сънят свърши добра работа.
Това си беше истината. Но не само бе отпочинал. Промяната се дължеше и на внезапното му завръщане към стария живот. Тази сутрин се събуди с усещането, че е турист и мозъкът му се върна към старите методи за отхвърляне на тревогите. Мярката бе само временна, но и необходима. Вероятно можеше да продължи само определен период, а после тревогата щеше да избухне и да го съсипе напълно, както бе станало преди шест години, когато едва не го уби.
— Може би започвам да изпитвам надежда — каза Майло.
— Обзалагам се, че Черната книга казва нещо за надеждите — отвърна Айнър, като погледна към него, за да провери дали Майло бе готов да сподели нещо от познанията си от прочутата книга.
— Съветва те да не се уповаваш прекалено много на тях — отвърна Майло.
Стигнаха до имението на Угримов в единадесет и половина по лъкатушещите пътища, които ги преведоха покрай огромни палати. Озоваха се пред висока порта с видеокамери и домофони. Майло излезе от колата и натисна бутона на домофона. Плътен руски глас каза:
— Oui?
Майло отговори на руски:
— Моля, кажете на Роман Угримов, че Чарлз Александър иска да се види с него.
Последва кратка тишина и Майло погледна Айнър, който го наблюдаваше очаквателно. След миг от колоната се чу гласът на Роман Угримов.
— Господин Александьр — Уийвър? Мина доста време…
Майло вдигна глава към една от камерите, усмихна се и махна.
— Не повече от половин час, Роман. Просто искам да поговорим.