Събуди се без да знае, че бе припаднал. Угримов стоеше над него, пляскаше го по бузите и се опитваше да му налее дайкири в устата. Питието беше прекалено горчиво. Главата на Майло пулсираше.
— Трябва да се грижиш за себе си, Майло. Не можеш да очакваш другите да го вършат вместо теб. Искаш ли съвет? Разчитай само на семейството си и на никой друг.
Угримов се изправи и извика:
— Николай!
Николай държа Майло под око докато шофираше към портата. Майло, все още изпаднал в шок, мислеше за последните думи на Угримов. „Разчитай само на семейството си и на никой друг.“ Интересно.
Айнър, който стоеше до портата и пушеше една от цигарите на Майло, я метна на земята, когато видя мерцедеса. Майло и Николай излязоха от колата и руснакът се обърна раздразнено към Айнър:
— Ти — каза той на английски със силен акцент. — Не прави боклук!
38
По обратния път към града Айнър му довери, че Женева е един от любимите му градове.
— Държиш ли си очите отворени? Тук има страхотни момичета. Постоянно съм надървен.
— Аха — отвърна Майло, загледан в дърветата край пътя.
— Ще ти покажа. Освен ако не възнамеряваш да проникнем с взлом в нечия къща. Нямаш подобни планове, нали?
Майло поклати отрицателно глава.
— Чудесно. Тогава ще се порадваме на нощния живот. Е, можеш да ми разкажеш какво стана там. Все пак работим заедно, нали?
Но Майло не проговори. Туризмът го бе научил да не издава много факти. А и все още не бе стигнал до следващото ниво на разбиране. Затова излъга.
— Угримов се оказа задънена улица. Е, трябваше да очакваме и такива.
— Ами „Угритек“?
— Ако някой е използвал Управлението му да пере пари, той не знае за това.
Айнър се намръщи на провала му.
— Е, поне сме в Женева. А ти разполагаш с най-добрия екскурзовод. Ще се позабавляваме ли довечера?
— Разбира се — отговори Майло. — Но първо трябва да подремна.
— Е, вече не си млад.
Стигнаха до „Бо Риваж“ в четири. Айнър реши, че докато Майло спи, той самият ще да си почине в публичния дом, който никога не пропускаше да посети, когато посещаваше града.
— Много изискано място — обясни той. — Чисто. Отнасят се с теб като с цар. Сигурен ли си, че не искаш да опиташ?
Майло му пожела приятно прекарване, взе си „Хералд Трибюн“ и се отправи към асансьора. Докато се изкачваше към стаята си, забеляза в долния край на първа страница снимката на възрастен мъж с бяла коса и мека усмивка. Статията съобщаваше, че господин Едуард Стилман от Франкфурт, член на борда на директорите на „Дойче Банк“, бил намерен пребит до смърт в кабинета си на двадесет и осмия етаж. Полицията още не разполагала със следи. Майло знаеше, че никога нямаше да открият следи.
По време на дните му като турист сънят понякога идваше по този начин. Сблъскваше се със стена от информация, която го изтощаваше физически и психически. Дори туристите не можеха да направят толкова много връзки за толкова малко време. Нужни бяха време и размисъл, също като в изкуството. Майло не превъзхождаше в това отношение средностатистическия турист, когато се събуди, изкъпа и облече, мозъкът му все още бе прегрян от прекалено много новини.
И дори не изпита подозрения, когато Айнър каза:
— Трябва да изчезна утре сутрин.
— Така ли?
— Обадиха ми се. Нови задачи. Мислиш ли, че ще се оправиш сам?
— Ще опитам.
Майло издържа само час в клуб „Платинум“, лъскав бар с гърмяща музика, който гледаше към река Рона. След петнадесет минути вече оглуша от техномузиката и крясъците на швейцарските младежи, натъпкани около него. Проблясваха шарени светлини, лазери изписваха стените и Майло скоро изгуби Айнър в тълпата към дансинга. Кувертът му осигуряваше безплатно питие, но щеше да му струва прекалено много усилия да се добере до бара, където мускулести младежи с изрусени коси размятаха бутилки в ритъма на музиката. Той се отдръпна назад, блъскайки се в красиви момичета с шарени напитки в ръка и къси поли, които се преструваха, че не го виждат, и се опита да стигне до канапетата покрай стените. Когато стигна дотам обаче, вече нямаше нито едно свободно място. Нямаше представа защо въобще бе тук, затова си проправи път към изхода.
Видя вратата, но в същия миг, момиче с черен бретон и къса рокля от сребристо ламе препречи пътя му. Усмихна му се широко и извика нещо. Майло докосна ухото си, за да покаже, че не е чул. Момичето го прегърна през врата и доближи уста до ухото му.