Съзнаваше, че наранява колега, но трябваше да го зашемети за няколко минути. Дръпна завесата на душа и я просна на пода.
Айнър се замъчи да се изправи, като хъркаше измъчено.
— Недей — посъветва го Майло и му показа пистолета.
Туристът се успокои, тъй като знаеше, че щеше да е вече мъртъв, ако това бе планът. Паникьоса се отново, когато Майло сграбчи усукания около глезените му панталон и го издърпа вън от банята. Айнър размаха ръце и изстена. Воняща кафява следа отбеляза пътя му.
Това бе най-унизителната част, помисли си Майло, като завърза ръцете на Айнър с дебелата лепенка, а после и краката му.
После го завлече върху завесата от душа.
— Какво… — изхъхри Айнър.
— Не се тревожи — успокои го Майло, като покри тялото и лицето му с единия край на завесата.
— Какво!
Майло дръпна крайчеца на завесата и откри лицето му, което вече бе червено като домат. Това бе нормалната реакция на идеята да бъдеш удушен с найлон.
— Всичко ще е наред — каза Майло, като усука и другия край на завесата около него и откъсна парче лепенка. — Чуй ме, Джеймс. Трябва да изчезна. Но искам да се уверя, че няма да потеглиш по следите ми. Защото си добър турист. Не мисля, че ще успея да се отърва от теб. Затова трябва да те извадя вън от строя. Разбираш ли?
Айнър заговори измъчено.
— Разбирам.
— Добре. Не искам да го правя, но не мога да си позволя да те оставя да ме проследиш.
— Какво ти каза Угримов? — попита Айнър.
Майло едва не му отговори, но бързо осъзна, че не бива.
— Не, Джеймс, не искам да докладваш на Фицхю. Поне не още.
Айнър примигна.
Майло залепи лепенката върху устата му. Надигна се и залепи остатъка от лепенката върху завесата, така че Айнър да не може да достигне нищо с пръсти. Наложи му се да го търколи няколко пъти и да вдигне краката и рамената му. Опита се да действа нежно, но знаеше, че в найлона и лепенката няма нищо нежно. Нямаше нищо нежно и във факта, че бе оставил панталона му смъкнат, а изпражненията му омазваха завесата и бедрата му. Айнър със сигурност копнееше да го убие.
Когато свърши, търколи туриста до леглото. Айнър се вторачи разгневено в него. Майло му показа пистолета и го прибра в чекмеджето на нощното шкафче, после издърпа матрака от леглото и го разположи под ъгъл, покривайки Айнър и оставяйки го в пълна тъмнина. Ако се опиташе да издаде звук, нямаше кой да го чуе. Можеше само да очаква с нетърпение появата на чистачката.
В портфейла му Майло намери шестстотин долара в швейцарски франкове, които пъхна в джоба си. Зачуди се дали да вземе ключовете от колата, но се отказа. Затвори вратата без да промълви и дума, взе раницата си и напусна хотела.
Пристигна на международното летище след като се огледа внимателно за опашки, но не видя никой да го следи, и прегледа полетите. Беше тъкмо навреме за полета на „Еър Франс“ в седем и половина. Купи билета с кредитната карта на Долан и плати почти три хиляди долара. По време на едночасовия престой на „Шарл де Гол“ се паникьоса отново и затърси жена с подути очи. Даян Морел обаче не го очакваше.
След като се качи в следващия самолет, си припомни един от афоризмите на Айнър: „Том ми се обажда и това е всичко, което трябва да знам. Том е Господ, когато е на онази линия.“
Туристите никога не задаваха въпроси относно получените нареждания. Господ бе заповядал на Трипълхорн да следи Анджела Йейтс из Париж, докато Айнър невинно я снимаше. Господ бе наредил на Трипълхорн да се запознае с полковник Лиен — доколкото Майло знаеше, той само бе помолил китаеца за цигара. Господ бе накарал Трипълхорн да сключи сделка с коварен руски бизнесмен и да доставя пари за различни банкови сметки. Господ му бе наредил да ръководи прочут наемен убиец и го бе насочил към различни хора, които представляваха интерес. Господ му бе заповядал да подмени приспивателните на Анджела с барбитурати. Господ дори бе накарал Трипълхорн да сложи скрита игла в стол в миланско кафене, така че Тигъра, ръководен от вярата си в Християнска наука, да умре бавно вместо да открие самоличността на Трипълхорн.
Трипълхорн не беше виновен за всичко това. Той бе просто Йов, а Господ бе първопричината за всичко.
39
Майло кацна на летище „Кенеди“ в понеделник следобед. Беше нащрек и се оглеждаше внимателно. Но след като изчака на безкрайната опашка пред паспортния контрол, която му напомни за Дисниуърлд, Лайънъл Долан влезе в Съединените щати без проблеми. Нае шевролет от „Хърц“ от млад мъж с пъпчасало лице, застана на бордюра с ключовете в ръка и се загледа в пътниците, които се облягаха на огромните си куфари и обсъждаха цените със забързани и изнервени шофьори. Минаха безброй таксита. Полицаи се мотаеха наоколо. Но никой не се интересуваше от нервния мъж в края на тридесетте, който потъркваше челюстта си и се оглеждаше. Най-после Майло отиде да намери шевролета.