Майло го изгледа студено. Единственото, което го интересуваше сега, бе собственото му бъдеще. Щеше да закара Грейнджър в Манхатън, да помогне при разпита, а после да прибере семейството си от Тексас. Проста работа.
Когато Грейнджър приключи със закуската, Майло изми чиниите.
— Време е да тръгваме — каза той.
Сякаш прочел мислите му, старецът отвърна:
— Време е да си върнеш живота, а?
Майло облече сакото си и намери блейзър за Грейнджър, като провери джобовете му внимателно преди да му го подаде.
— Знаеш ли, част от мен още вярва — каза Грейнджър. — Част от мен вярва, че с разговорите си с теб предавам империята. Не е ли странно? Маркираме територията си като куче още от края на последната голяма война. А от единадесети септември, вече не сме задължени да го правим нежно. Можем да бомбардираме и да измъчваме колкото си искаме, защото само терористите са готови да ни се възпротивят, а тяхното мнение е без значение. Знаеш ли какъв е истинският проблем?
— Облечи си сакото.
— Проблемът е хората като мен — продължи старецът упорито. — Империята се нуждае от хора с железни нерви. Аз не съм достатъчно корав. Все още изпитвам желание да се извинявам с разпространението на демокрацията. А по-младите, дори Фицхю, са хората, от които се нуждаем, ако искаме да продължим напред. Те са корави за разлика от моето поколение.
— Сакото — повтори Майло.
Грейнджър го изгледа мрачно и се облече.
Излязоха навън в прохладната сутрин. Майло заключи предната врата. Грейнджър застана с ръце на кръста и се загледа в къщата.
— Ще ми липсва.
— Не ставай сантиментален.
— Просто съм откровен, Майло. Трябва да знаеш, че наистина бях откровен с теб. Поне тук.
Майло го хвана за лакътя и го поведе надолу по стъпалата.
— Ще се наложи да повървим пеша до колата ми. Не искам да се возя в твоята.
— Мисля, че мога да се справя — усмихна се Грейнджър.
Нещо изсвистя покрай ухото на Майло и Грейнджър се разтресе. Майло усети вибрацията в лакътя му. Усмивката не напусна лицето на стареца, но главата му се отметна назад, а в средата на челото му се появи малка дупка. Майло чу второ изсвистяване и от рамото на Грейнджър бликна кръв. Той го пусна бързо. Старецът падна настрани. В задната част на главата му Майло видя голяма зловеща дупка, от която течеше кръв.
Вторачи се в трупа. Само за секунда, но осъзна шокиран, че Грейнджър му бе казал истината. Старецът знаеше, че след като говори с него, ще умре. А също и Майло.
Друг куршум профуча покрай него и той се претърколи зад трите циментови стъпала, които водеха към предната врата. Извади люгера, пое си шумно дъх и се замисли.
Три куршума. Заглушител. Заглушителите намаляват точността, следователно стрелецът не е далеч.
Въпрос: Дали стрелецът ще тръгне към него или ще чака?
Отговор: Беше вторник, което означаваше поща. Спомни си, че сутрешните доставки бяха около девет и половина. Стрелецът сигурно също го знаеше. Сега бе девет.
Не можеше да изостави позицията си, тъй като стрелецът вероятно бе насочил оръжието си към тях. Но в някой момент през следващия половин час щеше да му се наложи да се приближи. Майло затвори очи и се вслуша.
Опита се да пропъди всички мисли, които препускаха в главата му, но му бе невъзможно. Грейнджър му бе казал истината. Истината. Това бе единственото обяснение. Отърви се от стареца преди да сподели истината пред камерите в килиите на деветнадесетия етаж на Авеню на Америките. Отърви се от Майло преди да предаде някое съобщение. Фицхю бе решил, че всичко трябва да свърши тук, край тихото езеро.
Ами Тина и Стефани? Те бяха под наблюдение в Остин. Това бе сигурно. Знаеше го. Но кой ги наблюдаваше? Управлението или министерството? Надеждата, че Джанет Симънс ги държи под око, го изненада.
Ако се измъкнеше оттук жив…
Не, когато се измъкнеше оттук жив. Това бе едно от правилата на Туризма. Никога не се съмнявай в способността си да оцелееш. Съмнението води до грешки.
Когато се измъкнеше оттук, щеше…
Спри. Едно по едно. Слушай. Не съществува нищо освен звука. Когато човек върви, не може да се прицели добре.
Ето: хрус-хрус.
Майло се надигна, стиснал люгера, и се завъртя. На около двеста метра видя, фигура в камуфлажни дрехи, която спря и вдигна пушката си. Майло изчезна зад къщата.
Нуждаеше се от затворено пространство, затова заобиколи вилата и разби прозореца на трапезарията. Звукът от счупеното стъкло отекна над езерото. Докато влизаше вътре, чу шум от тичащи по сухата земя крака.