— Кажи ми кой ти дава заповедите — нареди му Майло.
Трипълхорн изкашля кръв на пода и поклати глава. Майло реши, че нямаше смисъл да го принуждава. Знаеше, че Терънс Фицхю дърпа конците. Нямаше какво друго да каже. Той простреля туриста в челото. Претърси трупа и взе мобилния му телефон и малкия декодер за автомобили, от който се бе възхитил, когато Айнър го използва в Европа.
Излезе от предната врата, мина покрай трупа на Грейнджър и влезе в гората. Там повърна измъчено. Докато клечеше сред листата, осъзна, че това не бе нормалното прилошаване от вида на труп. Гадеше му се от прилива на адреналин и прекалено малкото ядене. А фактът, че вече не реагираше като нормално човешко същество, го притесни още повече от убийствата.
Вторачи се в тревата. Вече мислеше и се чувстваше като турист. Беше неуравновесен.
Обмисли следващия си ход и дори не потръпна. Избърса уста с опакото на ръката си и се върна в къщата.
Пет минути по-късно, иззад разбития прозорец на всекидневната видя как малката пощенска камионетка се задруса по черния път, а после спря рязко. От нея изскочи дебел мъж в бяла униформа, приближи се до трупа на Грейнджър, после се завъртя и побягна. Метна се в камионетката, обърна и изфуча напред.
Максимум десет минути.
Майло отвори предната врата и завлече трупа на Трипълхорн, увит в найлонови чували за боклук, до мерцедеса на Грейнджър. Набута го в багажника и се настани зад волана. Подкара бързо към главния път, после зави надясно към планините. Зад гърба си чу воя на полицейските сирени.
Тъкмо намери удобно за освобождаване от трупа място на шосе 23 и телефонът на Трипълхорн завибрира на седалката до него. Скрит номер. На четвъртото позвъняване Майло вдигна, но не промълви дума.
Фицхю каза:
— Американецът подаде на Лиймъс.
Майло се замисли, после прошепна:
— Друга чаша кафе.
— Свършено ли е?
— Да.
— И двамата?
— Да.
— Някакви проблеми?
— Не.
Въздишка.
— Добре. Вземи си малко отпуска. Ще ти се обадя.
Майло затвори и си припомни откъде бе паролата.
„Шпионинът, който дойде от студа“:
„Американецът подаде на Лиймъс друга чаша кафе и каза: „Защо не се върнеш да поспиш? “
Само да можех, помисли си той.
42
Бяха трима. На смени. Дебелият, който поемаше нощната смяна, имаше мустаци, сякаш не бе чул, че седемдесетте години бяха отминали. Беше го кръстила Джордж. Джейк наблюдаваше къщата от шест сутринта до два следобед. Той бе мършав тип с плешиво теме и дебел роман, винаги разтворен и подпрян на волана. Онзи, който бе навън сега, се казваше Уил. Или поне тя го наричаше така до понеделник следобед, когато отиде до червената кола с голяма чаша лимонада и научи истинското му име.
Той я наблюдаваше през огледалните си слънчеви очила и се поизправи, когато осъзна накъде бе тръгнала. Свали слушалките. Жестът му й напомни за Майло и айпода му, после смъкна прозореца си.
— Добър ден — поздрави го тя. — Реших, че може да си жаден.
Очевидно присъствието й го притесняваше.
— Аз… ъъъ… добре съм.
— Не бъди толкова скован — намигна му тя. — И свали очилата, за да видя очите ти. Не мога да се доверя на човек, който няма очи.
Той го направи и примигна от силното слънце.
— Наистина, не мисля, че трябва да…
— Моля — настоя тя, като пъхна чашата през прозореца.
Трябваше да избира или да я вземе, или да я остави да се излее в скута му.
Той се огледа наоколо, сякаш се страхуваше от свидетели.
— Благодаря.
Тя се изправи.
— Имаш ли си име?
— Роджър.
— Роджър — повтори тя. — Разбира се, ти вече знаеш името ми.
Той кимна притеснено.
— Е, само ще те помоля да ни върнеш чашата, когато свършиш.
— Разбира се.
Когато се върна вкъщи, Мигел, който се бе излегнал на канапето и гледаше историческия канал, я попита защо е толкова доволна от себе си.
Причината бе нещо, което Майло бе споменал веднъж за враговете. Макар да говореше рядко за работата си като действащ агент, понякога той изпускаше по някой афоризъм.
***
Двамата седяха и гледаха стар филм по телевизията, където двама вражески агенти, прекарали първата част от филма, като се опитваха да се избият един друг, сега седяха в кафене и си говореха кротко.
— Не разбирам — каза Тина. — Защо не го застреля?
— Защото сега няма смисъл — отговори Майло. — Убийството му няма да послужи за нищо. Когато не се налага да се нахвърлят един върху друг, шпионите си бъбрят, ако могат. Научаваш неща, които впоследствие могат да ти бъдат полезни.