Тина отпи от портокаловия сок и положи усилие да разгледа и да се възхити на минаващата моторница, претъпкана с туристи с фотоапарати. После се върна към книгата, която бе отворила на масата - „Какво да очакваш, когато очакваш“. Беше стигнала до страница в дванадесета глава, която обясняваше как да се справиш със стреса на бременността. Страхотно.
Престани, Тина.
Беше прекалено неблагодарна. Какво щяха да си помислят Маргарет, Джаки и Тревър? Те бяха събрали мизерните си спестявания, за да ѝ подарят тази последна петдневна ваканция във Венеция преди раждането на бебето и края на светския ѝ живот. „И за да ти напомним, че оня кретен не е единствения мъж в света“ - бе добавил Тревър.
Не, неверният Патрик определено не бе единствения мъж на света, но и тези, които виждаше, не я окуражаваха. Италианци с лениви погледи подсвиркваха и подхвърляха покани на всяка жена, която минаваше покрай тях. Не и на нея обаче. Бременните жени им напомняха прекалено много за собствените им благословени майки, жени, които не бяха шамаросвали синовете си достатъчно.
Коремът ѝ не само я предпазваше от мъжете, но и ги караше да се държат кавалерски с нея. Отваряха ѝ вратите, усмихваха ѝ се, а няколко пъти възрастни мъже ѝ посочиха интересни фасади и ѝ изнесоха лекции по история, които тя не можеше да разбере. Започваше да си мисли, че нещата ще се оправят. Поне до снощи. До пристигането на имейла.
Оказа се, че Патрик е в Париж с Пола. Всичките тези „П“ я объркваха. Кретенът искаше да знае дали Тина би мота да мине през града, за да се запознае с Пола.
Тина бе прекосила океана, за да се отърве от проблемите си, а сега...
- Извинете.
До масата ѝ стоеше американец на около петдесет години с плешиво теме и ѝ се усмихваше. Той посочи празния стол и попита:
- Може ли?
Когато келнерът дойде, американецът си поръча водка с тоник и се загледа в минаващата моторница. Вероятно отегчен от водата, той впери очи в лицето ѝ и накрая попита:
- Мога ли да ви черпя едно питие?
- Не, благодаря - отговори Тина, като му се усмихна любезно и свали слънчевите си очила.
- Съжалявам - заекна той. - Просто съм тук сам, а изглежда и с вас е така. Мога ли да ви почерпя едно питие?
Може пък и да беше прав.
- Защо не? Благодаря... - отвърна тя, като повдигна вежди.
- Франк.
- Благодаря, Франк. Аз съм Тина.
Тя протегна ръка и се ръкуваха официално.
- Шампанско?
- Не сте забелязали - разбра Тина, после бутна стола си назад и докосна огромния си корем. - Вече съм в осмия месец.
Франк ахна.
- Никога ли не сте виждали бременна? - усмихна се тя.
- Не, просто... - той почеса плешивото си теме. - Това обяснява лъчезарността ви.
А стига бе, искаше да каже тя, но се сдържа. Можеше поне да се държи учтиво.
Когато келнерът пристигна с водката му, Франк ѝ поръча поредния портокалов сок, а тя му обясни, че дори обикновеният портокалов сок е възмутително скъп тук.
- И вижте колко ви сипват - каза тя, като посочи миниатюрната си чаша. - Възмутително.
Зачуди се дали отново се проявяваше като прекалено черногледа, но Франк се съгласи с нея и се оплака от ментетата, които продаваха по улиците. Накрая и двамата замърмориха с удоволствие за абсурдите на туризма.
В отговор на въпросите му, Тина обясни, че работи като библиотекарка в МИТ в Бостън и подметна няколко хапливи забележки, които му показаха, че бащата на бебето ѝ я бе напуснал по особено гаден начин.
- Е, вече сте наясно с целия ми живот - каза тя. - Да не сте репортер?
- Не, недвижими имоти. Работя във Виена, но се занимавам с имоти из цяла Европа. Всъщност, сега приключвам сделка за едно палацо недалеч оттук.
- Наистина ли?
- Продадох го на руски богаташ. Направо няма да повярваш колко пари има този тип.
- Вероятно не.
- Документите трябва да бъдат подписани през следващите четиридесет и осем часа, но междувременно съм напълно свободен - каза Франк и обмисли грижливо следващите си думи. - Мога ли да те заведа на театър?
Тина сложи слънчевите си очила отново. Припомни си съвета на Маргарет преди пет месеца, когато Патрик я заряза: „Патрик е хлапе, Тина. Имаш нужда от по-възрастен мъж. От отговорен човек.“ Тина не обмисляше сериозно нищо такова, но в мъдростите на Маргарет винаги имаше определена логика.
Франк се оказа приятна изненада. Остави я сама до пет часа, когато се появи в елегантен костюм с два билета за „Театро Малибран“ и оранжева лилия, която ухаеше силно.
Тина не знаеше много за операта и никога не се бе смятала за почитателка. Франк, макар да се престори на невеж, се оказа нещо като експерт. Беше успял да се снабди по някакъв начин с места в ложите и имаха чудесна гледка към принца, краля-спатия и Труфалдино в „Любовта към трите портокала“. Франк често се навеждаше към нея, за да ѝ прошепне част от историята, която можеше да е пропуснала - изпълнението беше на френски - но сюжетът нямаше голямо значение. Беше странна опера за прокълнат принц, принуден да търси три портокала, във всеки от които спеше принцеса. Публиката се смееше по-често от Тина, но и тя се наслаждаваше на шегите, които разбираше.