След представлението Франк я заведе на вечеря в изискан ресторант и ѝ разказа за живота си в Европа. Тя намери описанието му на имигрантския живот изключително интересно. После той настоя да закусят заедно, което тя прие погрешно за нагъл намек. Но той просто я изпрати до хотела, целуна я по бузите по европейски маниер и ѝ пожела лека нощ. Истински джентълмен, за разлика от нахалните италианци на всеки ъгъл.
Във вторник Тина се събуди рано и започна да събира багажа си за полета си към къщи на следващия ден. Жалко, че тъкмо сега, когато се бе съвзела от умората от пътуването и се бе запознала с интересен и културен мъж, вече бе време да си тръгва. Помисли си, че последният ден щеше да мине чудесно, ако направеха пътешествие с лодка до Мурано, за да видят изработката на прочутите стъклени изделия.
Заговори за това на Франк, когато стигнаха до огромния, пренаселен с гълъби площад „Сан Марко“.
- Този път аз черпя - каза тя. - Корабчето тръгва след час.
- Ужасно ми се иска - отвърна Франк, като я поведе към открито кафене. - Но не мога заради проклетата работа. Руснакът може да ми се обади всеки момент и, ако не съм на разположение, сделката ще пропадне.
По време на закуската им, Франк замълча и се загледа напрегнато над рамото ѝ.
- Какво има? - попита тя, като проследи погледа му и видя плешив тип с дебел врат и черен костюм, който си пробиваше път в тълпата към тях.
- Палацото - отвърна той, като прехапа долната си устна. - Надявам се, че не искат да се срещаме сега.
- Няма проблеми. Ще се видим отново по-късно.
Плешивият здравеняк стигна до масата им. Темето му лъщеше от пот.
- Ти - каза той със силен руски акцент. - Готово е.
Франк избърса устата си със салфетка.
- Не може ли да почака докато довършим закуската си?
- Не.
Франк погледна Тина притеснено и остави салфетката на масата с треперещи ръце. Дали това бе страх? Или просто възбуда от голямата комисионна? После той ѝ се усмихна.
- Искаш ли да видиш сградата? Наистина е великолепна.
Тя погледна остатъците от закуската си, после руснака.
- Може би не трябва...
- Глупости - прекъсна я Франк, после се обърна към руснака. - Разбира се, това не е проблем, нали?
Мъжът го изгледа объркано.
- Точно така - усмихна се Франк и ѝ помогна да се надигне. - Не бързай толкова - нареди той на руснака. - Тя не е яка като теб.
Веднага след като стигнаха до предната врата на палацото и се изправиха срещу стръмните тесни стъпала, които водеха нагоре към мрачината, Тина съжали, че е дошла. Плешивият руснак приличаше на славянските бандити, които населяваха криминалните филми напоследък, а разходката от площада до тук бе измъчила краката ѝ. А сега трябваше да изкатери кошмарните стълби.
- Може би трябва да почакам тук - каза тя.
Франк я изгледа ужасено.
- Знам, че изглежда трудно, но няма да съжаляваш. Довери ми се.
- Но моите...
- Хайде - обади се руснакът, който вече бе стигнал до първата площадка.
Франк ѝ протегна ръка.
- Позволи ми да ти помогна.
И тя му позволи. Все пак, досега той се бе държал като идеален джентълмен. Тина се замисли за предишната вечер - операта и ресторанта - за да не мисли за болката в петите си докато Франк ѝ помагаше да се изкачи до дъбовата врата на върха на стълбището. Тя погледна назад, но видя само мрак, който изчезна, когато руснакът отвори вратата.
След като влезе вътре, осъзна, че Фрак е прав. Наистина си струваше.
Той я поведе по паркета към модернистично дървено канапе. Руснакът влезе в друга стая.
- Не се шегуваше - каза тя, като се завъртя, за да огледа всичко.
- Какво ти казах? - попита Франк и се вторачи във вратата, която бе леко открехната. - Слушай, позволи ми да приключа документацията насаме с купувача, а после ще се погрижим за малкото ни пътешествие.
- Наистина ли? - изненада се Тина и се изчерви от удоволствие. - Това ще е чудесно.
- Няма да се бавя - обеща той, като я докосна по рамото и последва руснака в другата стая.
В МИТ Тина бе научила много за мебелите, проектирани от прочути дизайнери, но никога не ги бе виждала в действителност. В ъгъла стоеше шезлонг „Килин“, изработен от черна кожа и имбуя[8], проектиран от Серджо Родригес. Точно срещу него бе разположено кресло от „Щрасле“, датирано от 1972 г. Самата Тина седеше на канапе от палисандрово дърво, проектирано от Жоаким Тенрейро. Тя се зачуди колко ли струва обзавеждането на стаята.