Чувствата ѝ се засилиха, когато се приземиха на „Ла Гуардия“ и взеха автобуса до Бруклин. Улиците ѝ се сториха клаустрофобично тесни, а всяка позната витрина и напомняше за предишния ѝ живот. Вече виждаше живота си разделен по този начин: стар и нов. Старият беше чудесен благодарение на невежеството ѝ. Новият бе ужасен поради новопридобитото познание.
Стефани се втурна нагоре по стълбите, а тя я последва натоварена със саковете. Дъщеря ѝ отвори вратата нетърпеливо, но след миг изскочи навън и притисна нос към парапета.
- Мамо?
- Какво, скъпа? - попита тя изморено.
- Някой е направил голяма бъркотия. Татко у дома ли си е?
Отначало, когато пусна саковете на стъпалата и се затича нагоре, тя бе обзета от неочаквана надежда. Лъжи или не, Майло се бе прибрал у дома. После обаче видя, че чекмеджетата на масата до вратата бяха издърпани и преобърнати, разпилявайки по пода монети, стари билети, менюта от ресторанти и ключове. Огледалото над масата бе свалено и обърнато с лице към стената, а хартията на гърба му бе разкъсана.
Тя нареди на Стефани да изчака в коридора докато провери всички стаи. Пълна разруха, сякаш бяха пуснали слон да вилнее из апартамента. Стига, Тина, слон не може да изкачи стълбите, помисли си тя и осъзна, че я обзема истерия.
Набра номера, който Симънс ѝ бе оставила. Агентката я увери със спокоен глас, че не е виновна за случилото се, после обеща да пристигне веднага и я помоли да не докосва нищо.
- Не пипай нищо - извика Тина, когато затвори телефона, но Стефани не беше в коридора. - Къде си, госпожице?
- В банята - раздразнено отговори Стефани.
Колко още можеше да понесе Стефани? А и самата тя? Не бе разказала на дъщеря си за внезапно увеличеното им семейство - прадядо и дядо, с когото се бе запознала в Дисниуърлд, но Стефани не беше глупава. Сутринта в хотела я бе попитала:
- С кого говори в старческия дом?
Тина, която не можеше да продължи да лъже детето, отговори:
- С човек, който може да знае нещо за баща ти.
- Нещо, което може да му помогне?
Макар да не ѝ бяха обяснили нищо, тя знаеше, че Майло има неприятности.
- Нещо такова.
Тина я заведе да пият кола в пицарията на Серджо и се обади на Патрик. Той звучеше трезв и буден и тя го помоли да дойде при тях.
Патрик пристигна преди Симънс и тримата заедно се върнаха в апартамента. Най-незасегнатата стая бе тази на Стефани, затова я оставиха да оправи вещите си на спокойствие, а Тина разказа всичко на Патрик. Абсолютно всичко. По времето, когато Симънс се появи, той направо бе откачил. Дори в най-ужасните си пристъпи на ревност, той не бе подозирал нищо подобно. А сега му се налагаше да успокоява Тина, която не спираше да плаче. Когато Симънс влезе вътре, той се нахвърли върху нея.
- Не ни залъгвайте, че не сте извършили това. Защото знаем, че сте виновни. Кой друг би го направил?
Симънс не му обърна внимание, а започна да оглежда апартамента, като спря за миг да се усмихне и поздрави Стефани, а после направи снимки на всяка стая с малък фотоапарат. Засне разглобения телевизор, разбитите вази, подарък от родителите на Тина, разпорените възглавници на канапето, малкия отворен сейф, който съдържаше само семейни бижута, макар нищо да не бе взето от него.
- Липсва ли нещо? - попита Симънс отново.
- Не - отговори Тина.
Това също ѝ се стори потискащо - след цялата бъркотия, натрапникът бе решил, че вещите ѝ не заслужават да бъдат откраднати.
- Добре - кимна Симънс. - Документирах всичко. Сега е време да почистим.
Захванаха се за работа с метла, лопата и найлонови чували за боклук. Клекнала до разбитото огледало и събираща парченцата стъкло, Симънс каза дружелюбно:
- Тина?
Тина стоеше зад телевизора и се опитваше да за- винти гърба му.
- Да?
- Спомена ми, че преди няколко дни тук идвали хора от Управлението. Два дни преди аз да те посетя. Помниш ли?
- Да.
Симънс отиде до телевизора, пренебрегвайки обвинителния поглед на Патрик, който метеше съвестно.
- Откъде знаеше, че са от Управлението?
Тина остави отвертката на пода и избърса челото си.
- Какво имаш предвид?
- Те ли ти казаха, че са от Управлението или ти предположи така?
- Те ми казаха.
- Показаха ли ти документите си?
Тина се замисли и кимна.
- Да, на вратата. Единият беше Джим Пиърсън, а другият - Макс някой си. Не помня фамилията му. Мисля, че беше полска.
- И за какво те питаха?
- Знаеш за какво, агент Симънс.