Выбрать главу

- Не, всъщност не знам.

Тина излезе иззад телевизора и седна на канапето, а Патрик застана зад нея с вид на покровител и сло­жи ръце на раменете ѝ.

- Наистина ли трябва да я разпитвате отново? - възмутено попита той.

- Може би - спокойно отговори Симънс, като се настани на стола срещу канапето. - Тина, може да не е важно, но наистина искам да знам какви въпроси ти зададоха.

- Мислиш, че те са извършили това?

- Може би.

Тина се замисли.

- Ами... започнаха с обичайното. Къде е Майло? После искаха да узнаят какво Майло ми бе казал в Остин.

- Когато те помоли да избягаш заедно с него - каза Симънс окуражаващо.

Тина кимна.

- Обясних им, че други хора от Управлението вече са ме разпитвали, но те отговориха, че може да съм забравила нещо, което би могло да им помогне. Всъщност, държаха се доста любезно. Като училищ­ни съветници. Единият, Джим Пиърсън, ми изчете списък с имена, за да провери дали знам някое.

- Имаше списък?

- В малък бележник. Най-вече с имена. Имена на хора, които не познавам. С изключение на един.

- Кой?

- Угримов. Роман Угримов. Руснакът от Венеция, за когото ти разказах. Нямах представа защо говоре­ха за него, затова им казах, че съм го виждала само веднъж, когато уби едно момиче. Добавих, че не го харесвах. Попитаха ме кога е станало това и отгово­рих, че през 2001г. После казаха, че нямали нужда да чуят повече.

- Какви бяха другите имена?

- Повечето бяха на чужденци. Ролф Винтер или нещо такова.

- Винтерберг?

- Да. И някакво шотландско име. Фицхю.

- Терънс Фицхю?

Тина кимна отново. Погледът на Симънс я окуражи.

- Когато казах, че не зная нищо за него, нито дори кой е, те не ми повярваха. Не знам защо. Нямаше про­блем, че не бях чувала за Винтерберг, но не ми повярва­ха за Фицхю - поклати глава тя. - Зададоха ми следния въпрос: „Майло не ти ли каза нищо за Фицхю и някакви пари?“ Отговорих им, че не ми е казал нищо. Но те про­дължиха да настояват. По едно време, Джим Пиърсън каза: „Ами нещо за Фицхю в Женева с министъра...“. Но Макс го удари по ръката и той не повтори въпроса. Накрая, след като видяха, че се ядосах, си тръгнаха.

Докато Тина говореше, Симънс отново бе извади­ла телефона си и пишеше енергично.

- Джим Пиърсън и Макс...

- Не знам.

- Но са представили служебни карти от Управле­нието?

- Да. Изглеждаха истински. Виждала съм картата на Майло безброй пъти - вечно се озовава в пералнята.

- И не ти споменаха защо те-разпитват за Фицхю?

Тина поклати глава.

- Останах с впечатлението, че според Макс са ка­зали прекалено много. Наистина ли мислиш, че те са причинили този хаос? Да, раздразниха ме, но не оч­аквах подобно нещо от тях.

- Както вече ти казах, Тина, това не е дело на Ми­нистерството. В противен случай щях да знам.

- Ами Управлението?

- Може би, но не съм чула нищо и от тях.

Тина се ухили.

- Още си на тъмно, а?

- Точно така - потвърди Симънс, като се надигна. - Добре, да довършим работата. Ако се натъкнете на нещо, чието място не е тук, веднага ме уведомете.

Прекараха следващите три часа в сглобяване на електрониката, разчистване на изпочупените мебе­ли и оправяне на възглавниците. Работата беше из­морителна и Патрик отвори бутилка водка. Симънс отказа, но Тина си наля във висока чаша и я изпи на екс. Стефани наблюдаваше всичко това мрачно. Тя прекара повечето време в стаята си, където подреж­даше куклите, извадени от местата им. Около седем, когато вече привършваха, тя излезе от спалнята си, хванала запалка с реклама на бар във Вашингтон. „Раунд Робин“ на Пенсилвания авеню, номер 1401.

- Я виж ти - изсумтя Симънс, като нахлузи гумени ръкавици и завъртя запалката в ръка.

- Какво е това? - попита Тина, въодушевена от вида на уликата.

- Странна работа - отвърна Симънс. - Познавам мястото. Свърталище на големи политици. Но може да не се окаже важно.

- Струва ми се голяма тъпотия и иекадърност да оставиш нещо зад себе си - отбеляза Тина.

Симънс прибра запалката в найлонов плик и го за­печата.

- Ще се изненадаш, ако узнаеш колко смотани са повечето агенти.

- Аз няма да се изненадам - увери ги Патрик.

Тина едва не се засмя. Очевидно бившият ѝ прия­тел се чувстваше пренебрегнат.

Докато Симънс се приготвяше да си ходи, телефо­нът ѝ звънна. Тя влезе в кухнята. Тина дочу нетипи­чен за агентката радостен тон:

- Шегуваш се? Тук? Идеално!

Когато излезе от кухнята обаче, тя отново имаше делови и спокоен вид. Благодари на Патрик за помо­щта му и дръпна в коридора, където ѝ съобщи, че на следващата сутрин ще се види с Евгени Примаков. Тина изтръпна.

- Той е в Ню Йорк?

- Ще бъде в щаб-квартирата на ООН. Имаме сре­ща в девет часа. Искаш ли да се видиш с него?