През първите три седмици от затворничеството му, което продължи месец и половина, три пъти се опитаха да го убият. Първият нападател беше плешив фашист, който смяташе, че ръцете му са достатъчно добро оръжие, докато Майло ги смаза в решетките на съседната килия. В два други случая го нападнаха с ножове, направени от заострени кухненски прибори, докато приятелите им държаха Майло здраво. Тези случаи го отведоха в клиниката с белези по гърдите, бедрата и задника.
Два дни по-късно вторият нападател, вероятно нает от криминалната организация в Нюарк, бе намерен мъртъв, удушен безмълвно и без нито един отпечатък по него, под скамейките на чернокожата банда. Майло бе обграден със стена от мълчание. Беше трън в петите им, но понякога бе по-разумно да оставиш тръна на мястото му, за да не предизвика инфекция.
От време на време го посещаваше специален агент Джанет Симънс. Искаше да потвърди подробности от историята му. Понякога за баща му, друг път за Трипълхорн, чийто труп бе открит в планина Китанини, на запад от езеро Хопатконг. Майло я разпитваше за Тина и Стефани, а Симънс винаги отговаряше, че са добре. Защо тогава не идваха да го видят? Симънс се притесняваше от въпроса.
- Според мен Тина мисли, че за Стефани ще е трудно да приеме това положение.
След три седмици, докато Майло си почиваше в клиниката, Тина най-после дойде. Сестрата го изведе с инвалидна количка до стаята за посещения, където си говориха по телефона, разделени от брониран плексиглас.
Въпреки обстоятелствата или пък точно заради тях, Тина изглеждаше великолепно. Беше свалила няколко килограма и това подчертаваше високите ѝ скули по нов начин. Майло непрестанно докосваше прозореца между тях, но Тина не отвръщаше на закачките му. А когато говореше, звучеше, сякаш четеше специално подготвено изявление.
- Не разбирам нищо, Майло. В един момент заявяваш на всички, че си убил Том, а в следващия Джанет Симънс ми съобщава, че не си го извършил. Кое от двете е лъжа, Майло?
- Не убих Том. Това е истината.
Тина се усмихна широко. Вероятно изпита облекчение от отговора и каза:
- Знаеш ли, странното е, че бих могла да го приема. Ако си убил кръстника на Стефани, наистина бих могла да го приема. Вярвах ти изцяло в продължение на много години и бих могла да повярвам, че си го убил по основателна причина. Да, бих повярвала, че имаш оправдание за убийството. Разбираш ли? Това е вяра. Но другото... Баща ти... Господи!
Каквито и думи да си бе подготвила за случая, вече бяха забравени.
- Колко дълго щеше да чакаш, за да ми разкажеш за всичко това? Колко дълго преди Стефани да открие, че има дядо?
- Съжалявам за това - отговори той. - Просто... лъжех за това откак бях дете. Излъгах Управлението. А след известно време, лъжата се превръща в истина.
В очите на Тина проблясваха сълзи, но не се разплака. Нямаше да си позволи да рухне, не и в стаята за посещения в затвора в Ню Джърси.
- Не е достатьчно добро. Разбираш ли? Просто не е достатьчно добро.
Той се опита да смени темата.
- Как е Стеф? Какво знае?
- Мисли, че си в командировка. Дългосрочна.
- И?
- И какво? Искаш да чуеш, че баща ѝ й липсва? Да, така е. Но знаеш ли какво? Истинският ѝ баща, Пат, се притече на помощ. Взима я от детегледачката, дори готви. Оказа се свестен човек.
- Радвам се - излъга Майло.
Ако Патрик правеше Стефани щастлива, добре, но Майло просто не вярваше, че Патрик щеше да остане наоколо достатьчно дълго. Не беше стабилен и постоянен човек. Въпреки желанието си, той зададе най-идиотския въпрос:
- Вие двамата...
- Ако сме заедно, това вече не е твоя работа, нали?
Майло не можа да понесе повече. Понечи да се изправи, но раната от ножа в гърдите му го отметна назад. Тина забеляза изписаната по лицето му болка.
- Хей, добре ли си?
- Добре съм - отговори той, затвори телефона и повика пазача да го отведе обратно в клиниката.