Не се отправи към апартамента на Долан, а взе метрото към площад „Кълъмбъс“. Купи си кутия „Давидоф“ и се разходи из Сентрал Парк. Настани се на пейка сред семействата и децата и запали цигара. Погледна часовника си, загаси цигарата и метна фаса в кошче за боклук. Може и да страдаше от параноя, но все пак не искаше да го приберат в участъка за замърсяване на обществено място.
Беше забелязал сянката си в автобуса. Млад мъж, около двадесетте, с мустаци, тънък врат и мобифон, от който бе изпратил няколко съобщения. Младежът последва Майло, когато слезе от автобуса, цосле към метрото, като от време на време се обаждаше да уведоми господарите си за развитието на нещата. Майло не го познаваше, но предположи, че през последния месец отделът по Туризма бе изкормен, а после населен с безброй нови лица. Присъствието на сянката не го притесняваше, защото Управлението просто искаше да се увери, че Майло Уийвър нямаше да създава повече неприятности.
Сега, докато вървеше в южния край на парка, сянката му бе на около половин пресечка от него. Добър агент, помисли си Майло. Не притеснява мишената си. Той излезе от парка и се спусна към станцията на метрото на Петдесет и седма улица, където взе линия „Ф“ към центъра на града.
Разполагаше с време и не му пукаше, че влакът спираше на всяка спирка до Бруклин. Хора слизаха и се качваха, но преследвачът му си оставаше в задната част на вагона. Единственото движение, което направи, бе да се настани на седалка докато Майло не гледаше към него.
Най-после вратите се отвориха на Седмо авеню и Майло се надигна. Погледна назад и изненадано осъзна, че сянката му е изчезнала. Дали бе слязъл по-рано? Майло стъпи на платформата и се блъсна в човек, който бързаше да се качи на влака. Вдигна очи докато вратите се затваряха и преследвачът му се вторачи в него. Всъщност, мъжът му се усмихна и потупа джоба на сакото си. Влакът потегли.
Майло объркан потупа собствения си джоб и извади малък черен телефон, който не бе виждал преди.
Качи се по стълбите и тръгна по „Гарфилд“. Извади късмет и никой не му се обади. Накрая стигна до училище „Бъркли Каръл“.
Беше почти време и улиците около училището бяха претъпкани с коли. Майло не обърна внимание на другите родители, които стояха на тротоара и си бъбреха, и си намери прикрито място до огрян от слънцето бряст.
Училищният звънец зазвъня и тълпата се раздвижи. В същия миг, телефонът му иззвъня.
Майло погледна екранчето, но не видя номер.
- Ало?
- Добре ли си? - попита баща му на руски.
Майло нямаше желание да говори руски.
- Все още дишам - отвърна той на английски.
На отсрещната страна на улицата, хлапета с раници на гърба се втурнаха към родителите си.
- Не трябваше да отнеме толкова дълго - каза Примаков, - но нямах контрол над това.
- Разбира се, че нямаше.
- Споменаха ли ти нещо за работа?
- Не още.
- Ще го направят - увери го баща му. - Разбираш, че ще те понижат обратно в Туризма, нали? Това е единственото, което могат да направят. Не си обвинен в убийство вече, но никоя Управлението не обича хора, които сочат провалите ѝ.
Майло се надигна на пръсти, забелязал Стефани сред децата. Косата ѝ бе пораснала и вече нищо не напомняше за представлението ѝ в Деня на независимостта. Наистина беше красива, много по-хубава отколкото в спомените му. Той се забори с желанието да се втурне към нея и да я вземе в прегръдките си.
- Майло?
- Знам всичко това - отвърна той раздразнено. - И знам, че трябва да приема предложението. Доволен ли си?
Стефани спря, завъртя се и се ухили широко, когато видя някого. И се втурна към... Патрик, който излизаше от сузукито си.
- Слушай - каза Примаков в ухото му. - Майло, слушаш ли ме? Не исках да стане така, но това е единственият начин. Разбираш го, нали? Грейнджър беше дребна риба. Също и Фицхю. Проблемът не е в няколкото корумпирани типове, а е в цялата институция.
Патрик целуна дъщеря си и я поведе към колата. Майло заговори безстрастно:
- Значи искаш да съсипя цялото ЦРУ.
- Не говори глупости, Майло. Това никога няма да стане, а и дори не го искам. Искам само малко международно сътрудничество. А след като ти не желаеш да приемеш службата в ООН...