- Самюъл - каза Майло, когато заместник-шерифът заключи вратата зад него.
Не се приближи, а изчака убиецът да го погледне.
Дори на тази светлина, от която кожата му изглеждаше жълта, Рот определено приличаше на трите снимки в офиса. Една от Абу Даби в ролята на Ал Абари, със закрито от бял тюрбан лице. Втора от Милано, като Ланцети, в кафене на „Корсо Семпионе“, в Управлението на мъж с червена брада, когото не бяха успели да идентифицират. Третата беше от репортаж, направен пред джамия във Франкфурт, където бе поставил бомба под черен мерцедес. Всеки от образите, с които разполагаха, отговаряше на гъстите вежди и мършавите бузи, на острите очи и високото тясно чело. Понякога мустаци или брада криеха чертите му, но сега единствената маска бе тридневната четина по лицето му. Кожата му изглеждаше на петна и се белеше като от слънчево изгаряне.
Майло остана до вратата.
- Самюъл Рот. Това е името, което ще използваме засега. Лесно е за произнасяне.
Рот само примигна.
- Знаеш защо съм тук. Посещението ми няма нищо общо с проблемите ти с жените. Искам да знам защо си в Съединените щати.
- Как вас зовут, мудаки? - попита Рот.
Майло се намръщи. Налагаше се да мине през всички досадни ходове. Е, поне промяната на езика щеше да скрие разговора им от момчетата в Тенеси. На чист руски, той отговори:
- Аз съм Майло Уийвър. От Централното разузнавателно управление.
Самюъл Рот го погледна развеселено, сякаш това бе най-смешното име, което някога бе чувал.
- Какво?
- Съжалявам - извини се Рот на безукорен английски и вдигна ръка. - Дори след всичко това, все пак не очаквах да се получи.
- Какво не очакваше да се получи?
- Имам късмет, че въобще те помня. Напоследък забравям много.
- Ако не отговориш на въпросите ми, ще те нараня. Имам право.
Затворникът се ококори. Очите му бяха зачервени и изморени.
- Има само една причина, поради би рискувал да влезеш в страната. Кого трябва да убиеш?
Рот задъвка вътрешността на бузата си, после отвърна лаконично:
- Може би теб, човече на Управлението.
- Следим те още от Барселона. Наясно ли си с това? До Мексико, после Далас, после колата под наем до Ню Орлийнс, откъдето взе приятелката си. Може да си искал да узнаеш само дали е преживяла ураган Катрина. После започна да използваш италианския си паспорт - Фабио Ланцети - преди да потеглиш към Мисисипи. Смяната на имената върши работа, но не дава стопроцентова гаранция.
Рот наклони глава.
- Е, ти го знаеш, нали?
- Трябва ли да го знам?
Самюъл Рот опипа сухите си устни и потисна кашлицата си. Когато заговори, гърдите му захъхриха.
- Чувал съм много за теб. Майло Уийвър. Имаш още няколко имена. Александър. Това е името, което знам най-добре. Чарлз Александър.
- Нямам представа за какво говориш - отвърна Майло равнодушно.
- Имаш дълга история - продължи Рот. - Интересна. Беше турист.
- Всички обичат да ходят на почивка.
- Помниш ли 2001г.? Преди онези мюсюлмани да съсипят бизнеса? Амстердам. Тогава се притеснявах само за хора като теб, хора, работещи за правителствата, които затрудняваха бизнеса ми. А в наши дни... - той поклати глава.
Майло си спомняше 2001г. по-добре от останалите.
- Никога не съм бил в Амстердам - излъга той.
- Интересен си, Майло Уийвър. Виждал съм досиетата на много хора, но ти... историята ти няма център.
- Център? - попита Майло, като пристъпи по-бли- зо до затворника.
Клепачите на Рот се спуснаха над зачервените му очи.
- Събитията от миналото ти не са свързани с мотивация.
- Разбира се, че са. Бързи коли и момичета. Това не е ли и твоята мотивация?
Самюъл Рот очевидно хареса отговора. Отново избърса уста, за да прикрие широката си усмивка. Над изгорените от слънцето му бузи, очите му изглеждаха влажни и болни.
- Добре, определено не си мотивиран от мисълта за собственото си благополучие. В противен случай щеше да си някъде другаде. Може би в Москва, където се грижат за агентите си. Или поне, където агентите знаят как да се погрижат за себе си.
- От тях ли си? Руснак ли си?
Рот пренебрегна забележката му.
- Може би просто искаш да си на печелившата страна. Някои хора се стремят да влязат в историята. Но историята е измамно нещо. Днешният монолит е утрешната купчина камъни. Не - поклати глава той. - Не е това. Мисля, че сега си лоялен към семейството си. В това има логика. Жена ти и дъщеря ти. Тина и... Стефани, нали?
Без изобщо да мисли какво прави, Майло протегна ръка, сграбчи ризата на Рот и го повдигна от леглото. Втррачи се в лицето му и видя, че сухата му кожа е покрита с розови рани. Това не беше слънчево изгаряне. С другата си ръка той стигна челюстта на Рот, за да задържи лицето му неподвижно. Дъхът на наемния убиец вонеше на гнило.