- Писна ми от лимони - призна той, после добави.
- Ако споделиш това с жена ми, ще те очистя.
- Предлагам ти сделка - усмихна се Майло. - Няма да спомена и дума пред жена ти, ако ме оставиш насаме със затворника за един час.
Уилкокс наклони глава и се вторачи в него.
- Имаш предвид абсолютно насаме?
- Да, сър.
- И смяташ, че това е добра идея?
- Защо не?
Шериф Уилкокс потърка месестия си тил. Бежовата му яка бе потъмняла от потта.
- Ами вестниците ви скапват, момчета. Всеки ден се появява по някой кретен, който крещи за корупцията в ЦРУ Искам да кажа, знам как да си държа устата затворена, но в малък град като нашия...
- Не се тревожи. Знам какво правя.
Шерифът стисна устни.
- Въпрос на национална сигурност, нали?
- Точно така, Мани. Изключително важен.
4
Когато Майло се върна в килията, Самюъл Рот седеше изправен, внезапно изпълнен с енергия сякаш бе очаквал разговора им с нетърпение.
- Здравей отново - каза той, когато вратата зад Майло се затвори.
- Кой ти показа досието ми?
- Приятел. Бивш приятел - отвърна Рот. - Добре де, най-опасният ми враг. И той определено е неприятен тип.
- Човек, когото познавам?
- Дори аз не го познавам. Никога не съм го виждал. Познавам само посредника му.
- Значи е клиент?
Рот се усмихна. Пресъхналите му устни се напукаха.
- Точно така. Той ми даде някои документи за теб. Каза, че били подарък в отплата за неприятностите, които ми е причинил. Съобщи ми, че ти си човекът, който провали работата в Амстердам. Също така ме уведоми, че ти ръководиш случая ми. И точно заради това съм тук.
- Тук си - каза Майло, като пристъпи към средата на килията, - защото си пребил жена и си вярвал, че тя няма да ти отмъсти.
- Наистина ли мислиш така?
Майло не отговори - и двамата знаеха, че това е малко вероятно.
- Тук съм, защото исках да говоря с Майло Уийвър, познат навремето като Чарлз Александър. Само с теб. Ти си единствения човек в Управлението, който някога е успявал да ме спре. Заслужи уважението ми.
- В Амстердам.
- Да.
- Странно.
- Защо?
- Преди шест години в Амстердам прекалявах с амфетамините. Редовно бях дрогиран. Не разбирах и половината от това, което правех.
Рот се вторачи в него и примигна.
- Наистина ли?
- Имах желание да се самоубия. Опитах се да застана пред куршумите ти, просто за да приключа с живота.
- Хм - изсумтя Рот, като обмисли новината. – Или не съм бил толкова добър колкото си мислех, или ти си толкова добър, че можеш да ме победиш сляп и пиян. Е... положението не се променя. Сега заслужи дори още повече уважение. А това е рядко и чудесно нещо.
- Искаше да говориш е мен. Защо не вдигна телефона?
Убиецът поклати глава.
- Както знаеш, телефонните разговори не могат да потвърдят самоличността. Щяха да ме свържат с някой скапан чиновник, с когото да изгубя един час в отговаряне на въпроси. И ако той не ми затвореше, щеше да се обади на Том Грейнджър, а тогава целият отдел щеше да бъде намесен. Не. Исках да говоря само с теб.
- И все пак има по-лесни начини. И по-евтини.
- Парите вече не означават нищо - търпеливо отговори Рот. - А и беше забавно. Искаше ми се да те накарам да ме проследиш за последен път. Преследването не трябваше да е прекалено трудно, за да не ме загубиш, но не и твърде лесно, за да не позволя на ФБР или Министерството на вътрешната сигурност да ме посрещнат на летището в Далас. Не, наложи се да оставя следа извън страната, която ти да наблюдаваш. После те поведох из цялата тази огромна страна. Надявах се да стигна до Вашингтон или дори до дома ти в Бруклин, но не ми беше писано. Много неща не бяха писани. Исках да стигна по-далеч и да те накарам да се потрудиш усърдно.
- Защо?
- Ако разполагах с време - обясни Рот, - щях да съм уклончив с теб, защото е общоизвестен факт, че никой кадърен разузнавач не вярва на нищо, което му кажат. Всеки агент трябва да получи информацията с бой или да я открие сам, без разпитваният дори да осъзнае, че се е изпуснал. Но, за съжаление, не разполагам с време. Наложи се да се видим в мизерния Блекдейл, при това колкото се може по-скоро, тъй като утре вече няма да съм тук.
- Отиваш ли някъде?
Отново загадъчната усмивка.
Майло не беше готов да повярва. Разбира се, за това бе виновна гордостта му, която се противеше на идеята, че някой го е водил за носа цели три дни.
- Ами Кати Хендриксън?
- Платих ѝ добре за изпълнението. Както и за синините ѝ. Но не знае защо. Всъщност, не знае абсолютно нищо - отговори Рот и избухна в мъчителна кашлица.
След като пристъпът му премина, той погледна ръката си.
- Ох - изсумтя той и показа опръскана си с кръв длан на Майло. - По-бързо, отколкото се надявах.