Выбрать главу

Той затвори телефона, нареди на пищящата жена да остане на мястото си и се изправи. Но не загина. Куршумите вече не свистяха. Бяха заменени от вие­щите сирени на амстердамската полиция.

- Словения - нареди му Грейнджър по-късно, до­като откарваше политичката към парламента. - Град Порторож, на крайбрежието. Имаме си работа с липсващ куфар с пари на данъкоплатците и изчезнал директор на бюро. Франк Доудъл.

- Имам нужда от почивка, Том.

- Това ще е като ваканция. Връзката ти е Анджела Иейтс. Тя работи с Доудъл. Познато лице. А после, остани там и се порадвай на морето.

Докато Грейнджър му обясняваше задачата подробно, стомахът го бе заболял остро. В момента из­питваше същата болка.

Ако неотменимият закон на природата е да съ­ществува, дали това превръща смъртта в престъ­пление?

Не. Това би означавало, че природата разпознава добро и лошо. А тя разпознаваше само равновесие и неравновесие.

Може би това е ключът - равновесието. А той бе изгубил своето. Беше абсурдно неуравновесен. Как бе възможно природата да му се усмихне? Тя сигур- но също го искаше мъртъв.

- Господине? - каза изрусена усмихната стюарде­са. - Коланът ви.

Той примигна объркано.

- Какво за колана ми?

- Трябва да го закопчаете. Приземяваме се. За ва­шата безопасност е.

Искаше му се да се изкикоти, но се подчини и за­копча колана. После бръкна в джоба на сакото си, из­вади малкото бяло пликче с хапчета, които бе купил в Дюселдорф, и глътна две. Дали да живее или да умре беше едно. Засега обаче, просто искаше да е буден и нащрек.

Швейцарката го изгледа с подозрение, когато при­бра хапчетата си.

***

Красивата брюнетка зад издрасканото бронирано стъкло го загледа как се приближава. Той предполо­жи, че знае какво е забелязала. Например колко го­леми са ръцете му. Ръце на пианист. Кофеинът в таб­летките ги караше да треперят леко, но ако жената бе забелязала това, вероятно се чудеше дали той не свиреше неволно някоя соната.

Подаде ѝ овехтял американски паспорт, който бе прекосил повече граници от много дипломати. Пи­анист на турне, можеше да си помисли брюнетката. Леко пребледнял и изморен от дългия си полет. За­червени очи. Вероятно подозираше, че има фобия към летенето.

Той успя да се усмихне и прогони изражението на скука и отегчение от лицето на жената. Наисти­на беше много красива. Искаше му се да ѝ покаже, че лицето ѝ бе идеалният поздрав за добре дошъл в страната.

Паспортът казваше най-важното: метър и седем­десет и осем, роден през юни 1970 г. Тридесет и една годишен. Пианист? Не, американските паспорти не отбелязваха професиите. Тя се вгледа в него и попита със силен акцент:

- Господин Чарлз Александър?

Той осъзна, че се оглежда нервно и ѝ се усмихна.

- Точно така.

- По работа ли сте тук или на почивка?

- Турист съм.

Брюнетката вдигна печата към една от празните страници на паспорта.

- Колко дълго ще останете в Словения?

Зелените очи на господин Чарлз Александър се спряха върху хубавото ѝ лице.

- Четири дни.

- За ваканция? Би трябвало да останете поне една седмица. Има много неща, които да разгледате.

Той се усмихна отново и поклати глава.

- Може и да сте права. Ще видя как ще тръгне.

Тя подпечата страницата и му върна паспорта.

- Приятно прекарване в Словения.

Той премина през залата за багажа, където другите пътници от полета от Амстердам стояха облегнати на празни колички до лентата. Очевидно никой не го за­беляза и той се опита да не прилича толкова на обзе­то от параноя муле за пренасяне на дрога. Двете бели митнически гишета бяха празни и той мина през ав­томатичните огледални врати. Изпълнени с радостио очакване лица помръкнаха, когато осъзнаха, че той не е този, когото очакваха.

Последният път, преди много години, когато Чарлз Александър посети Словения, той носеше друго име, също така фалшиво като сегашното. Тогава страната бе все още екзалтирана от десетдневната война през 1991 г., която я бе освободила от Югославия. Долепена до Австрия, Словения бе чужда на изкуствено скалъпената федерация, смяташе се за по-близка до германските, отколкото до балканските народи. Ос­таналите членове на Югославия обвиняваха словен­ците в снобизъм и не без основание.

Забеляза Анджела Йейтс, която стоеше до вратите към тротоара. Носеше панталон със строга кройка и син виенски блейзър. Беше скръстила ръце пред гър­дите си и пушеше, загледана в сивата утринна свет­лина към паркираните пред летището коли. Той не отиде при нея, а намери тоалетна, влезе и се огледа внимателно. Бледността и потта нямаха нищо общо с фобията от летене. Той свали вратовръзката си, изми лицето си и примигна, но все още изглеждаше по съ­щия начин.