- Клането започва - каза Грейнджър измъчено.
Дори според стандартите на ЦРУ, Том Грейнджър бе стар - седемдесет и еднагодишен. Бялата му коса бе оредяла, а шкафчето му бе пълно е хапчета. Но никога не се появяваше на обществено място без вратовръзка.
- Великият инквизитор изпрати меморандум чрез подчинените си, по-точно чрез Терънс Фицхю. Трябвало да се подготвя за екзекуции. Аскът предвижда война на изтощение и иска от мен да се нахвърля върху собствените си хора. Бавно харакири.
Майло познаваше Грейнджър от 1990г., когато бе поканен да стане част от тайния свят на Управлението в Лондон. Знаеше, че старецът е мелодраматичен, когато ставаше дума за Лангли. Тайният му отдел в Манхатън бе царството му и сега беснееше, че хора в друг щат дърпат конците. Може би затова бе решил да се появи на летището, вместо да изчака срещата в кабинета му - тук никой нямаше да забележи гнева му.
- Бил си и в по-лошо положение, Том. Всички сме били.
- Едва ли - възрази Грейнджър. - Една четвърт. Това са хората, които трябва да съкратим. Аскът ме предупреди. Следващата година ще работим с една четвърт от досегашния ни бюджет, който едва ще покрие оперативните разходи. Аз трябва да реша кои туристически агенти ще бъдат уволнени и кои ще бъдат прехвърлени в други отдели.
- Ами туристите?
- Ха! Прекалено много. Дванадесет за цяла Европа, които работят денонощно, а аз трябва да се отърва от трима от тях. Копеле! За кого, по дяволите, се мисли?
- За шефа ти.
- Шефът ми не беше там, когато се появиха самолетите, нали? - попита старецът, като удари стъклото с юмрук и привлече вниманието на застанало наблизо момченце. - Мисля, че и ти не беше, нали? Никога не идваше в стария офис - отбеляза той, потънал в спомените си. - Беше турист, а ние седяхме зад бюрата си, пиехме кафе и не очаквахме, че светът ще експлодира.
Майло беше чувал историята и преди, безкрайните повторения на Грейнджьр на събитията от единадесети септември, когато се бе сринал бившият офис на ЦРУ, настанен в една от сградите на Световния търговски център. За негов късмет, деветнадесетте младежи, отвлекли четирите самолета, не знаеха, че ако ударят една от по-ниските постройки, ще да унищожат цял отдел на Управлението. Вместо това, те се устремиха към огромните кули-близнаци, което даде време на Грейнджьр и персонала му да избягат панически преди основните мишени да се срутят, смазвайки и тяхната сграда.
- Петдесет пъти по-страшно отколкото в Бейрут - каза Грейнджьр. - Първата вълна варвари, идващи да съсипят Рим.
- Не беше нищо подобно. За това ли искаше да говориш с мен?
Грейнджьр се извърна от прозореца и се намръщи.
- Изгорял си от слънцето.
Майло се облегна на разхвърляното бюро на шефа на охраната и погледна надолу. Лявата му ръка, която бе облегната на прозореца на колата докато пътуваше, определено бе с различен цвят.
- Искаш ли просто да изчакаш доклада ми? - попита той.
- Не спират да ми звънят - каза Грейнджър без да обърне внимание на въпроса му. - Коя е тази кучка Симънс?
- Просто е ядосана. И аз щях да съм, ако бях на нейно място.
Майло предаде разговора си с Тигъра.
- Той искаше да открия хората, които са го заразили със СПИН. Смята, че са терористи. Направи връзка със Судан.
- Судан. Страхотно. Но ти е дал само едно име. Хърбърт Уилямс. Или Ян Клаузнер. Не е много.
- И клиника „Хирсланден“ в Швейцария. Лежал е там под името Ал Абари.
- Ще проучим въпроса.
Майло задъвка вътрешността на бузата си.
- Изпрати Трипълхорн. Той е още в Ница, нали?
- Ти си по-добър от Трипълхорн.
- Вече не съм турист. Освен това, трябва да съм във Флорида в понеделник.
- Да бе.
- Наистина - каза Майло. - Аз, семейството и Мики Маус.
- Да, спомена ми го вече.
Загледаха как пътниците се доближиха до лентата за багаж и се забутаха енергично. За раздразнение на Майло, шефът му въздъхна тежко. Знаеше какво означава това и осъзна защо Грейнджър си бе направил труда да дойде до „Ла Гуардия“ - искаше да го убеди да тръгне на ново пътешествие.
- Не, Том.
Грейнджър се вторачи в пътниците и не отговори. Майло реши да го изчака. Щеше да запази мълчание и дори нямаше да сподели новината, че Тигъра беше бивш турист. Ако бе вярно, Том вече го знаеше и не му бе доверил информацията по някаква си негова причина.
Грейнджър попита почти натъжено:
- Можеш ли да потеглиш утре следобед?
- В никакъв случай.
- Попитай ме накъде.
- Няма значение. Тина бездруго ми е ядосана. Пропуснах рецитала на Стефани.
- Не се тревожи. Обадих ѝ се преди един час и лично ѝ се извиних задето се налага да те изпратя на път. Поех отговорността на собствените си рамене.